— Не, благодаря — отвърна тя с треперещ глас. — Мисля, че мога да оцелея и без да знам точно.
— Както искате. Но повярвайте ми, мис Делафийлд, тук не е станала никаква грешка. От доста години се опитвам да открия Броуган. Научих много за него. И не жадувам за отмъщение — продължи той равно, — а за справедливост. Това копеле е живяло весел живот, изпълнен с удоволствия. Може да похарчи няколко хиляди лири за една от безименните си жертви. Искам само това, което ми се полага по право. — Той отново погледна през прозореца. — Това е мястото. — Гласът му стана още по-суров, когато насочи пистолета към нея. — Вярвайте на илюзиите си, ако така ви харесва… само не забравяйте да направите това, което ви казах.
С очи, вперени в пистолета, Сам не можа да отговори. Беше в голяма опасност, каквото и да направеше.
Ако се опиташе да предупреди Ник, щеше да помогне на един от най-известните престъпници в историята на Англия.
Но ако направеше това, което й заповяда Фостър, може би щеше да подпише смъртната присъда на мъжа, когото обича.
Каретата спря. Фостър се изправи и скри пистолета в джоба на сакото си.
— Дойде време да спечелите свободата си, мис Делафийлд.
Той отвори вратата и излезе. Огледа оживената улица, преди да дръпне Сам навън. Подхвърли една монета на кочияша, но още преди каретата да тръгне, тя отново усети дулото на пистолета, забито в ребрата й.
— В случай, че решите да правите някаква интерпретация на инструкциите, които ви дадох — каза той и я бутна към една кръчма на няколко ярда надолу по улицата, — искам да имате едно нещо предвид.
— И какво е то? — Сам се опита гласът й да прозвучи хладно и спокойно.
Той кимна към надписа на кръчмата, който висеше над главите им. Тя се втренчи в името „Черния ангел“ и в картината под буквите — демон със страховито изражение и тризъбец в ръката.
— Той не заслужава да умрете за него — завърши Фостър.
Гърлото на Сам болезнено се сви.
— Една дамга и няколко белега от камшик не могат да направят един човек Никълъс Броуган.
Фостър се разсмя тихо, подигравателно.
— Ще видим. — Бяха само на няколко стъпки от вратата. — А сега аз ще вървя пред вас. Пребройте до двайсет, преди да ме последвате. Не искам да стане ясно, че има някаква връзка между нас двамата.
— Разбирам.
— И не забравяйте, ще ви наблюдавам. Очите и пистолетът ми ще се насочени към вас… а парите ви са в джоба ми.
След още един суров поглед той влезе вътре и я остави на улицата.
Сам стоеше в сянката до вратата, а тълпата се движеше покрай нея. Започна да брои. Едно… две…
Все още не знаеше дали прави това, което трябва. Част от това, което й каза Фостър, беше вярно. Беше виждала как Ник се бие, беше го виждала как убива. И защо отказваше да й разкаже за миналото си… освен ако то не е твърде ужасно?
Три… четири… пет…
Но как е възможно Ник, мъжът, който я бе любил с такава нежност, който я бе прегръщат с такава топлота, който я бе успокоявал, който бе спасил живота й, който я разсмиваше… как е възможно този мъж да е Никълъс Броуган?
Шест… седем… осем…
А ако Фостър лъже, не трябва ли да даде възможност на Ник да й обясни? Не трябва ли да се опита да го предупреди?
Девет… десет… единайсет…
И все пак, ако Ник е Никълъс Броуган и тя покаже, че знае истинската му самоличност, нямаше ли по този начин да рискува живота си?
Дванайсет… тринайсет… четиринайсет…
О, проклятие! Ако въобще имаше някакъв ум в главата си, щеше да избяга. Да избяга от това проклето място. От Йорк. От Англия. Щеше да тръгне веднага и да забрави, че някога е срещала Ник… или каквото и да е истинското му име.
Петнайсет… шестнайсет… седемнайсет…
Но не можеше. Нямаше да стигне далеч без нито един шилинг в джоба.
Осемнайсет… деветнайсет…
И въпреки всичко не можеше да остави Ник на съдбата му. Фостър може да лъже. Може да греши. Ник може дори да не е тук.
Двайсет.
Сам бутна вратата и влезе в кръчмата.
С един-единствен бърз поглед разгледа помещението. Закашля се от дима и миризмата на бира и пот. Потърси черната коса, онези зелени очи, широките рамене и мъжественото, обгоряло от слънцето лице. „Черния ангел“ беше претъпкан… но Ник не беше тук.
А той не беше мъж, който лесно се смесва с тълпата. Дори и да се беше предрешил, тя щеше да го познае.
Нямаше го тук.
Тя се усмихна с облекчение и погледна победоносно към младия мъж в другия край на таверната, който изглеждаше притеснен. Той грешеше. Фостър ужасно грешеше! Мъжът, който търсеше, не беше Ник Джеймс!
Той леко кимна към тезгяха, напомняйки за работата й.