Тя се подчини. Колкото по-скоро вземеше проклетия пакет, толкова по-скоро щеше да е свободна. Нетърпелива да свърши с цялата тази история, тя започна да си проправя път с лакти през тълпата, отправяйки се към кръчмаря.
Ману седеше в тъмния ъгъл на кръчмата. Шапката скриваше очите му, а вестникът — лицето му. От време на време надничаше над ръба му и поглеждаше към кръчмаря. Чакаше сигнала, за който се бяха уговорили.
Днес в „Черния ангел“ имаше необичайно много хора — фермери, хора от града, пътници. Много хора бяха излезли, за да се порадват на хубавото време.
Досега нямаше и следа от този, когото чакаше.
Но той беше търпелив ловец. Пушеше пура и не му беше трудно да разделя вниманието си между задачата си, вестника пред себе си и недоумението, в което го беше оставил капитанът му.
Все още не можеше да разбере какво прави тук сам. Не можеше да повярва, че капитан Броуган тръгна толкова внезапно.
Заради една жена.
Той продължаваше да клати глава, все още изумен, макар че минаха вече два дни, откак капитанът смутолеви някакво обяснение и замина. Ману никога не би повярвал, че това е възможно, би се залял от смях, ако някой му кажеше подобно нещо, но беше очевидно, че Никълъс Броуган, ужасът на моретата, се е влюбил в жена. И то сериозно.
След две десетилетия, в които бе устоявал на очарованието на нежния пол, капитанът беше направо обезумял по тази жена. Не че би го признал, разбира се. Не би могъл да види и това, което се намира под носа му. Измънка някаква глупост за лоялността между крадците и че дължи на дамата живота си, и се втурна да я спасява.
Още по-странно беше това, което каза, когато тръгваше. Една дума, която Ману никога не го беше чувал да произнася.
Внимавай.
Проява на загриженост. Нещо съвсем обикновено между приятели.
От един мъж, който винаги се е клел, че няма приятели.
Ману погледна още веднъж над вестника си и се понадигна. Кръчмарят му правеше сигнала и сочеше към една загърната с наметало фигура в другия край на тезгяха.
Ману кимна и кръчмарят показа пакета на човека, който се приближи, за да го вземе. Напрежението и жаждата за мъст заляха Ману. Значи това беше изнудвачът, най-накрая…
Той замръзна, загледан в извивките под вълнената наметка. Не грешеше. Това беше жена!
Моментната изненада бързо изчезна. Не беше ли предупреждавал капитана, и то неведнъж? Една изоставена жена можеше да бъде по-лоша и от дявола. Той се намръщи. Полът на изнудвача не променяше нищо. Не и когато залогът беше животът на капитана му.
Тя сама беше избрала да играе тази опасна игра.
И тази жена вече се беше запътила към ада.
Кръчмарят й подаде пакета. Нямаше време за губене.
Кажи молитвите си, нищожество.
Ману се изправи, пъхна ръката си в джоба на палтото и пръстите му се сключиха около ножа. Прилягаше чудесно в ръката му. Малкото острие щеше да свърши работата бързо и тихо.
Щеше да й пререже гърлото и да се измъкне, преди още някой да е разбрал какво е станало.
Дори преди тялото й да е паднало на пода.
Глава 24
Лондон
С настъпването на вечерта мъглата ставаше все по-гъста и забулваше улиците на Кавендиш Скуеър с влажното си наметало. От комините се издигаше дим и се смесваше с мъглата.
Никълъс яздеше сам по празните улици, като не обръщаше никакво внимание на богаташките къщи, покрай които минаваше. Конят му вървеше бавно. От време на време минаваше някоя карета или забързан прислужник, натоварен с пакети. Но той и това не забелязваше. Въпреки че беше студено, той не си правеше труда да закопчава палтото си.
Студът и тъмнината, които го обгръщаха, отговаряха на настроението му.
Беше напуснал Мърсисайд преди два дни. Сам. Намери жилището на Саманта, но тя отдавна го беше напуснала. В края на краищата, тя наистина не бе имала нужда от помощта му, очевидно беше решила проблема си сама. Беше видял само няколко дузини стражари и чичо й. Мъртъв. Явно бе убила похотливия стар развратник и бе избягала.
Без съмнение, вече беше на път за Венеция.
Трябваше да е щастлив, но не беше.
Защото това означаваше, че никога повече няма да я види отново.
Тази мисъл разяждаше съзнанието му и го караше да се чувства още по-самотен. Не беше осъзнал истината, докато тя сама не се наби в очите му: част от него искаше да отиде в Мърсисайд, за да я спаси… но друга част от него беше готова да поеме този риск само за да я види отново.
А ето, че тя беше тръгнала. Беше напуснала живота му. Завинаги.
Той се намръщи, болеше го от тази мисъл. Вдигна глава и се загледа в кървавочервеното слънце, което залязваше зад камбанарията на една църква. По дяволите, той не бе искал да изпитва някакви чувства към Саманта Делафийлд. Какъв беше смисълът? Какъв беше смисълът да разбира какво изпитва към нея, сега, когато вече беше твърде късно?