Освен да се върне вкъщи, научил един урок, който всъщност знаеше от десетилетия — че Господ му взема всичко, което бе пожелавал.
Може би като възмездие за греховете, които беше извършил, и да му напомни, че те никога няма да бъдат опростени.
Затвори очи и стисна пурата между зъбите си.
— Вече разбирам какъв е смисълът — промърмори той под носа си.
Отвори очи и погледна отново към слънцето. Най-лошото беше, че разбираше, че сам си е виновен. Не заслужаваше нежността, любовта и топлотата, които Саманта му даде. Жена като нея не беше създадена за капитан Никълъс Броуган.
И той никога не би могъл да й разкрие тайните си, да й каже истината за миналото си, за престъпленията си. Не би могъл да иска от нея да прости непростимото.
Не би могъл да понесе да види омраза в красивите й златисти очи.
Така беше по-добре. И за двамата.
Продължаваше да си повтаря това, когато пристигна пред къщата на Съсекс Стрийт, отбелязвайки почти без никакъв интерес, че Кларис наистина добре се е уредила. Той отиде от задната страна и завърза коня си, после се отправи към задния вход. Свали шапката си и приглади разрошената си коса.
Малко го изненада това, че никой не го чака, за да го посрещне. Мислеше, че Ману ще остави някого на пост.
Освен ако Ману още не е пристигнал.
Почука на вратата. Никой не му отвори. Почука отново и се намръщи. Чудеше се къде ли могат да са слугите. Кларис не би търпяла никого, който не си върши работата, не и в такава къща.
Наложи се да използва месинговото чукче още няколко пъти, преди вратата да се отвори.
— Ако очакваш да те посрещна с „Добре дошъл“ — чу се познат женски глас, — ще има да чакаш до края на нещастния си живот.
Поздравът беше повече от достатъчен, за да го накара да се усмихне, въпреки лошото си настроение.
— Виждам, че си станала прекрасна домакина, Кларис.
— Е, недей да стоиш там и да привличаш вниманието. — Тя сграбчи ръката му и го дръпна вътре. Затвори вратата чак след като се огледа и се увери, че никой не ги е видял.
— Не изглеждаш доволна, че ме виждаш.
— О, развълнувана съм. — Тя заключи вратата и се обърна към него. — Много съм развълнувана.
Годините са били благосклонни към нея, помисли си той. В прическата й всеки тъмен кичур си беше на мястото, фигурата й все още беше прекрасна и каквито и следи да беше оставило времето по кожата й, те бяха изкусно прикрити с грим. Кларис все още можеше да надмине по хубост половината лондонски красавици.
Изненадваше го обаче, че не изпитваше нищо от страстта, която ги изгаряше преди толкова години. Изглежда, времето заличава тези неща.
Времето и дамата със златистите очи, която го беше омагьосала навеки.
— Поправи ме, ако греша — каза Кларис с преувеличена учтивост и скръсти ръце на гърдите си, — но не си спомням да съм канила заблудени бегълци да се забавляват под покрива ми. Какво ви кара — теб и арогантния ти приятел — да мислите, че можете просто да се нанесете тук след всичките тези години? Тази къща не е предназначена за бивши пирати!
Никълъс свали шапката и палтото си и ги захвърли на един стол.
— Просто Ману и аз имаме нужда от безопасно място, където да се скрием, докато поправят кораба ни. Той…
— Това не е безопасно място. И ми дай това смърдящо нещо. — Тя издърпа пурата от пръстите му точно когато той щеше да си дръпне. — Имам си достатъчно грижи и без да трябва да обяснявам защо къщата ми мирише на евтина кръчма. Имам споразумение с един богат вдовец…
— Банкер, вече ми казаха. — Той наблюдаваше с нещастен вид как последната му пура влиза в кошчето за боклук. — Поздравления.
Тя не обърна внимание на сарказма в гласа му.
— Той е много мил и щедър джентълмен. — Тя провлачваше всяка дума, особено последната. Лешниковите й очи се впиваха в неговите. — И обича да ме посещава често. Понякога всеки ден. Трябваше да измислям какви ли не проклети лъжи…
— Внимавай, Кларис. С мен си от по-малко от пет минути и вече започваш да казваш думи, които не бива да си и помисляш.
— … за да мога да му обясня защо не може да дойде сега. Той не знае нищо за миналото ми.
— И можеш да си сигурна, че аз няма да му кажа нищо — увери я Никълъс. — Нямам никакво намерение да се меся в работите ти, Кларис. Съжалявам за неудобството, което ти причинявам, но сметнах, че е по-мъдро да се махна от улицата и от хорските очи, преди да ме натъпчат с олово. Както знаеш, вестниците пишат за мен.