— Това не е за първи път. — Гласът и отношението й омекнаха. Толкова недоловимо, че някой, който не я познава добре, не би забелязал. — И точно в това е проблемът. Никое място в Англия не е безопасно за теб. Особено пък в Лондон. Дори и тук.
Той повдигна вежди.
— Значи все още си загрижена за мен?
Тя се намръщи.
— Изхвърли си го от главата, Броуган. Това, което искам, е същото, което исках преди шест години — да се махнеш от живота ми. Колкото е възможно, по-бързо.
— Ще изчезнем оттук веднага щом поправят кораба ни. А сега, мога ли да поговоря с Ману? — Той се обърна и тръгна по коридора. — От доброто ти настроение заключих, че е пристигнал преди мен.
— Горе. — Тя взе един свещник от полираната маса и го последва. — Пристигна тази сутрин.
— И защо не ми каза?
Тя го заобиколи и тръгна напред към едно извито стълбище. Никълъс не можеше да не забележи богато обзаведените стаи, блестящия мраморен под. Въпреки словесните битки, които винаги водеха с Кларис, той искрено се радваше, че е намерила щастието, което толкова дълго търсеше.
— Предполагам, че прислужниците са освободени за през нощта?
— Прислужница. Мога да си позволя само една. Моята икономка върши работа за десет прислужници. И да, отпратих я. — Тя му хвърли един поглед през рамо. — Откакто третият ми етаж се превърна в хан за престъпници.
След като стигнаха до последната площадка на стълбището, Кларис зави зад един ъгъл и отстъпи настрани.
А там, в коридора, седнал пред една врата, спеше Ману.
Никълъс го погледна, объркан. Кларис го събуди безцеремонно с върха на обувката си.
— Събуди се, Ману. Блудният пират се завърна.
Стреснат, Ману разтри очите си и се изправи.
— Капитане. Радвам се най-после да те видя. — Гласът му звучеше странно, сякаш беше много изморен или пиян. — Започнахме да се притесняваме.
— Ти започна да се притесняваш — поправи го Кларис. Подаде на Никълъс свещника. — А сега, ако ме извините, това напомняне за доброто старо време ми стига за днес. Оставям ви, момчета, да обсъдите положението.
— Какво има да обсъждаме? — Никълъс премести погледа си от отдалечаващата се Кларис към Ману. — Какво става тук? Добре ли си?
— Добре съм, добре съм. — Ману започна да разтрива слепоочията си, сякаш го болеше главата.
Никълъс почака още малко.
— Е? — нетърпеливо се обади, след като приятелят му не каза нищо повече. — Какво се е случило? Погрижи ли се за изнудвача?
— Да, капитане. Точно това направих. Последвай ме. — Ману тръгна по коридора към друга стая.
Влезе вътре и взе един пакет от масата до вратата.
Никълъс въздъхна с облекчение, когато Ману го сложи в ръцете му. Това беше пакетът, който бе изпратил от Америка, адресиран от собствената му ръка, с марките от Южна Каролина върху него.
Едната му страна беше изцапана с кръв.
Той затвори очи и поклати глава. Всичко свърши. Най-после всичко свърши.
— Значи си го убил?
Тъй като Ману не отговори, Никълъс отвори отново очи.
Приятелят му стоеше безмълвен, по изражението му личеше, че се чувства неудобно.
Никълъс бе обзет от лошо предчувствие.
— Не ми казвай, че отново не си се подчинил на заповедта ми.
Ману си пое въздух.
— Да — призна си най-накрая.
— По дяволите, Ману. Ти…
— Нека да обясня, капитане…
— Какво да ми обясниш? — попита гневно Никълъс. — Защо, по дяволите, не го уби? Ако е още жив, къде…
— Ще разбереш след малко, капитане. Аз… ъъъ… исках първо да се опитам да обясня, но… — Той изпсува. — Може би ще е най-добре сам да видиш.
— Какво да видя?
Ману излезе от стаята, тръгна по коридора и се спря пред вратата, пред която бе спал.
— Събери кураж, капитане. Това, което ще видиш, може да се окаже шок за теб.
Той отвори вратата.
И пакетът се изплъзна от безчувствените пръсти на Никълъс. Думата шок не беше достатъчна, за да опише чувството, което изпита.
Седнала на леглото в другия край на стаята, Саманта се взираше в него.
Саманта Делафийлд.
Трябваше да мине известно време, преди стаята да престане да се върти пред очите му. Защото мястото на Саманта не беше тук. В това положение. В тази къща.
Защото беше завързана, в устата й беше натъпкан парцал, златистите й очи блестяха от ярост.
Но въпреки шока и объркването си, Никълъс изпита още едно чувство.
Удоволствие. Нещо опасно близо до радостта. Сърцето му биеше толкова силно, че той не можеше да си поеме дъх. До този момент не знаеше колко дълбоко го е наранила загубата й.
Но сега го почувства. Трябваше да сграбчи бравата на вратата, за да не падне.
Когато най-сетне успя да проговори, гласът му прозвуча сухо и напрегнато.