— Какво, по дяволите, прави тя тук?
— Тя дойде да вземе пакета.
Никълъс погледна от приятеля си към Саманта и обратно. Имаше чувството, че сънува. Сякаш Ману говореше на някакъв чужд език, който той не разбира. Това не беше истина. Не можеше да бъде. Бавно поклати глава.
— Това е невъзможно. Това е лудост. Тя беше в Мърсисайд. Не би могла да има нищо общо с…
— Тя беше, капитане. Щях да направя това, което ми заповяда, но тя се обърна точно когато застанах зад нея. И когато видях лицето й… — Той сви безпомощно рамене. — Тя изглеждаше точно както рисунката на момичето във вестниците, момичето, което е било приковано към теб.
Замаян, Никълъс почти не разбираше това, какво говори приятелят му. Имаше чувството, че таванът току-що се е срутил върху главата му. Нима тя беше в съюз с врага му? А в началото? Случайност ли беше това, че я заключиха в килията до неговата онази нощ в затвора?
Не, мислеше си той гневно, втренчен в очите й. За Бога, не!
— Попитах я за името й, но тя не иска да го каже — продължи Ману — и после започна да вдига шум… и аз реших, че ще е най-добре, ако я изведа оттам. Не знаех дали тя е изнудвачът или работи за него, затова реших да изчакам. Поне докато дойдеш и кажеш какво да правя с нея?
Какво да прави с нея? Това беше един от въпросите, на които Никълъс не можеше да даде отговор.
— Тя се бие като дявол — отбеляза Ману тъжно и вдигна ръкава си, за да покаже превръзката на ръката си. — Страхувам се, че кръвта по пакета е моя. Оказах се ранен със собствения ми нож, затова най-накрая я съборих на земята, натоварих я в една карета… и я докарах тук.
— И какво беше нейното обяснение за всичко това? — попита дрезгаво Никълъс.
— Не беше много общителна капитане, но мисля, че знае повече, отколкото казва.
Никълъс вече почти не я виждаше. Беше заслепени от объркване, от болка, от чувството, че е предаден.
Ману помълча известно време, като пристъпваше нервно от крак на крак.
— И така, какво ще заповядаш?
Никълъс стисна зъби и протегна ръка.
— Дай ми ножа си. — Ману го сложи в отворената му длан и той тръгна към леглото. — И ни остави сами.
Глава 25
Сам се взираше в него. Сърцето й се беше качило в гърлото. Цялото й тяло изстина.
Капитане, така го наричаше африканецът.
Тя дойде да вземе пакета.
Болката и ужасът, които изпитваше, бяха непоносими. До момента, в който той влезе в стаята, тя можеше да отрича, да се съмнява, да се надява. Докато не чу тези думи, упорито отказваше да повярва, че Ник Джеймс има нещо общо с онази кръчма в Йорк, с Колтън Фостър и пакета му.
Но всичко, което й каза Фостър, беше вярно.
Мъжът, в когото се беше влюбила, не беше капитан от флотата, нито пък капитан на търговски кораб. И не беше никакъв плантатор от Южна Каролина.
Той беше капитан Никълъс Броуган.
Не. Не, Господи, моля те! Тя затвори очите си, когато той застана до леглото. Усети студения метал върху бузата си и си помисли, че може би ще е по-безболезнено, ако просто й пререже гърлото.
Но той само сряза парцала, който запушваше устата й.
Тя се закашля, пое си въздух. Когато най-после успя да отвори очите си и да го погледне, всички парчета от мозайката си дойдоха на мястото. Вече не беше объркана. Всичко й стана кристално, ужасяващо ясно. Когато африканецът я нападна в кръчмата, тя нямаше никаква представа кой е той и какво изобщо става.
Но той беше член от екипажа на капитан Броуган.
Пират.
Тя потрепери, когато Ник посегна към китките й, и той се поколеба… после очевидно промени намерението си. Не я освободи.
Вместо това се обърна и се отдалечи от нея, приглаждайки с пръсти косата си.
— Ник — прошепна тя глухо. — Кажи ми, че не е вярно! Никълъс Броуган е мъртъв от години. Ти не можеш да си…
— Спри. — Той се задушаваше, гласът му беше дрезгав. — Престани да отричаш истината, която ще ти извади очите. По дяволите, вече няма никакъв смисъл да се преструвам.
Признанието му я преряза като меч. Очите й се напълниха със сълзи.
— Не — прошепна тя. — Не, не може да бъде.
Господ да й е на помощ, тя искаше той да я лъже. Щеше да му повярва. Щеше да повярва на каквото и да било. На всичко, освен на това.
Той се обърна и я погледна, но лицето му беше само една безизразна маска.
Тя трепереше. Отвори уста, но не можеше да говори, не можеше да намери думи, нямаше въздух — нищо. Нищо, освен една огромна празнота, по-страшна от всяка физическа рана.
— Аз… аз мислех, че си… плантатор. Или…
— Някакъв герой от флотата? — попита горчиво той. — Съжалявам, че те разочаровах, ангелче. — Той откъсна погледа си от нейния и отиде до прозореца.