— Но Никълъс Броуган е бил жесток убиец! Казват, че е убивал безпричинно, безжалостно. Че е потопявал всеки кораб само за да задоволи жаждата си за богатство.
Той гледаше навън, към последните отблясъци на залеза.
— Едва ли има полза да изтъквам, че хората не са винаги точни. Или че моряците от Кралската флота разпространяваха твърде много скалъпени, преувеличени разкази за моите подвизи. — Гласът му звучеше напрегнато. — Не може да се каже, че бях любимец на Адмиралтейството…
— Нима искаш да кажеш, че всичко това е лъжа?
Последва дълга пауза.
— Не.
Полази я студена тръпка. Последвана от болка и гняв.
— Колко хора си убил, капитане?
— Мислиш ли, че съм ги броил?
— Поне приблизително. Сто? Двеста?
Ръката му яростно сграбчи кадифената завеса пред него. Дори от мястото си на леглото тя можеше да види, че той трепери. Но в гласа му нямаше и следа от гняв, когато най-после й отговори. Гласът му беше толкова тих, че тя едва го чуваше.
— Това няма значение сега, не е ли така?
— Има значение! Как можах… как можах… — Тя поклати глава, неспособна да продължи. Искаше само да зарови лицето си в някоя възглавница и да изплаче болката която я разкъсваше.
Беше му вярвала. Беше му се доверила. Беше му разкрила всичко — тайните си, болките от миналото си. Беше му дала сърцето си, тялото си, душата си. Беше го обичала.
Беше обичала мъж, убиват без капчица съвест.
— Мразя те — извика тя, неспособна да сдържа гнева и болката си. — Мразя те за това, което си извършил!
Тялото му се разтрепери, сякаш думите й проникваха в него като куршуми. Пръстите му се вкопчиха още по-силно в завесата.
После изведнъж спря да трепери. Бавно се обърна с лице към нея. Никаква топлина, никакъв живот. Погледът му беше студен, далечен. Безсърдечен.
Погледна я по същия начин, както когато се срещнаха за първи път.
Сякаш Ник Джеймс, добрият, почтен мъж, който познаваше, нежният любовник, който бе спечелил сърцето й, беше изчезнал. Сякаш никога не беше съществувал, сякаш не е бил нищо повече, освен един сън. Една романтична измислица, която се бе пръкнала във въображението на едно глупаво, наивно, невинно момиче.
Не. Не бива да вярва в това. Тя вдигна брадичка и не потрепери под ледения му поглед.
— Приятелят ти Ману ми каза, че си в Мърсисайд. Затова не си бил в онази кръчма в Йорк. — Тя преглътна. — Опитвал си се да ме спасиш, нали?
Той не отговори.
— Рискувал си живота си, за да ме спасиш.
— Вече съм ти казвал, че не се занимавам с това да спасявам дами, изпаднали затруднение.
— Тогава какво правеше в Мърсисайд?
— Лоялност между крадците — отговори той. — Мислех, че ти дължа поне предупреждение. И това беше грешка. Виж какво се получи. Ако бях в онази проклета кръчма, всичко щеше вече да е приключило. Но не, като последен глупак, аз се доверих на някой друг да ми свърши работата. — Той стисна челюст и тръгна към Саманта. — Ти, мис Делафийлд, не си ми причинила нищо друго, освен неприятности и болка, от момента, в който те срещнах.
— Нашето запознанство не беше много радостно и за мен — отвърна тя, прикривайки болката зад студената официалност. — И защо…
— Аз съм този, който задава въпросите тук. Започвам с този къде беше? Трябваше да си в Мърсисайд. Какво, по дяволите, правеше в онази кръчма в Йорк? Как си се замесила в това изнудване?
— Не съм замесена. Не знам нищо за никакво изнудване.
— Тогава защо ти взе онзи пакет?
— Това е много дълга история, капитан Броуган.
— За радост, имам достатъчно време, мис Делафийлд. — Той седна в края на леглото. И все още не предприемаше нищо, за да я освободи.
Не й вярваше. Никога не й беше вярвал. Тя се втренчи в него. Думите й бяха остри колкото болката вътре в нея.
— Когато стигнах до жилището си в Мърсисайд, открих, че е било претърсвано. Чичо ми беше там. Той… той каза, че ще ме вземе със себе си в Лондон. Че ще ме заключи някъде, където ще може да… — Не можа да продължи.
Върху бузата му затрептя един мускул, но това беше единствената му реакция. Гласът му остана студен.
— Разкажи ми за изнудвача.
Неговото грубо отношение усили още повече болката й.
— Вече стигнах и до него. Той каза, че е проследил чичо ми. Каза, че е видял статиите във вестниците…
— Как се казва?
— Фостър. Колтън Фостър. Обвинява те, че си го осакатил. Дясната му ръка липсва. Каза че сте стари познайници.
Никълъс остана безмълвен за известно време, едната му вежда бе повдигната в размисъл.
— Не си спомням нищо такова. И не познавам никой с такова име. — Устните му се изкривиха надолу.