Беше сигурна, че той се съмнява в това, което му казва.
— Проклет да си, казвам ти истината! Каза, че е проследил чичо ми до Мърсисайд, защото е искал да ме разпита. Смяташе, че си се опитал да промениш условията на някаква бизнес сделка помежду ви. Започнаха да се бият с чичо ми и той го уби и после той… той ми каза кой си всъщност.
Погледът на Никълъс оставаше непроницаем. Гърлото на Сам се сви, устата й пресъхна.
— И аз не му повярвах. — Тя се задави, не можеше да понася собствената си глупост. — Опитах се да го убедя, че има някаква грешка.
Лицето му остана безизразно.
— Все още не си обяснила…
— Остави ме да довърша — озъби се тя. — Той взе всичките ми пари, взе и… — Очите й изведнъж се напълниха със сълзи. — Взе и рубина, който ти ми даде. — Тя започна да мига бързо, отчаяно опитвайки се да задържи сълзите. Не искаше да вдигне вързаните си ръце, за да ги избърше.
Никълъс прошепна едно проклятие, внезапно стана от леглото и закрачи към прозореца.
На нея й стана още по-студено и се почувства още по-самотна, когато той се отдръпна от нея. Почти й се искаше отново да са приковани един към друг. Искаше й се да не му е толкова лесно да се отдръпва от нея.
— Защо? — попита тя, опитвайки се да запази гласа си спокоен. — Защо ми даде камъка?
Широките му рамене се повдигнаха.
— Заплатих ти за услугата. Винаги оставям по нещо за спомен на жените, с които спя.
Болката вече беше непоносима. Стисна юмруци и ноктите й се забиха в плътта.
Тя не означаваше нищо за него. И никога не е означавала.
— И така, той ме ограби — продължи бързо тя. Искаше да довърши историята, да му каже това, което иска, и да се маха оттук. — И ми заповяда да взема пакета вместо него. Подозираше, че ще се натъкне на капан.
— Така че ти си била просто нещо като куриер? Той ти се довери просто така.
— Не. Разбира се, че не. Той беше там, в кръчмата. Беше там и пистолетът му беше насочен към мен.
Никълъс се обърна рязко и я погледна.
— Бил е там и ти не си казала на Ману?
— Не знаех, че африканецът има нещо общо с теб — той беше просто някакъв непознат, който ме нападна. Аз, разбира се, нямах намерение да му казвам коя съм. Веднага щом той ме сграбчи, видях, че Фостър идва към нас, но тогава Ману ме извлече навън, после ме удари… и се събудих в каретата на път за Лондон.
— И как изглежда този Фостър? Освен че няма ръка?
— Някъде на моята възраст, може би малко по-млад. С тъмнокестенява коса и сини очи. Доста обикновен на вид.
— С други думи, би могъл да бъде всеки.
— Всеки от дузините хора, които искат да ти отмъстят? Един от хората без име, които си наранил по време на пиратската си кариера?
Очите му засвяткаха.
— Каза ли нещо друго, което може да ми помогне да установя самоличността му?
Тя спря за миг и си спомни.
— Спомена нещо… че си му попречил да направи кариера във флотата.
— А това все още не стеснява кръга. — Никълъс се отпусна на един люлеещ се стол и покри лицето си с ръце. — По дяволите, надявах се, че този проклет въпрос е приключен. Как можах да си помисля, че просто ще отплувам от Лондон и ще оставя всичко зад гърба си? — Подпря лакът на коляното си и отпусна глава в дланта си. — Трябваше да помисля по-добре.
Изглеждаше толкова изморен, че Сам почувства внезапно желание да го докосне, да приглади косата му назад, да изглади бръчките на напрежението около очите и устата му.
Но не можеше да помръдне.
Осъзна, че все още изпитва някакви чувства към него и това окончателно я разстрои. Нима все още го обичаше, след като знаеше кой е всъщност и какво е правил?
Дори след като знаеше, че той не изпитва нищо към нея.
— Ще ме развържеш ли? — попита тя, борейки се с нежните чувства, които караха сърцето й да ускорява ритъма си. — Казах ти всичко, което знам. Не мога да ти бъда полезна с нищо повече. Пусни ме.
Той вдигна глава и я погледна.
— Кажи ми само едно нещо — каза той уморено, — след като си подозирала кой съм всъщност, защо въобще влезе в кръчмата? Защо просто не отиде при местните власти, за да се опиташ да спечелиш наградата от десет хиляди лири за главата ми?
Защото, идиот такъв, аз те обичам. Трябваше да прехапе езика си, за да не го каже.
— Лоялност между крадците — отговори.
Очите му отново станаха студени.
— Разбирам.
— Ще ме развържеш ли?
— Не, ваше благородие — каза бавно той и се облегна назад. — Няма.
Тя се вцепени, премига към него, объркана.
— Не можеш да ме държиш тук.
— Не мога да те пусна. Не знам колко дълго лоялността между крадците ще надделява над изкушението от десет хиляди лири.