А и самият му копнеж по идеала се родее с Платон само за повърхностния (или недобросъвестния) поглед. Въпросът е какъв е идеалът. Ако той крие предчувствието на онова, което не е, но ще бъде, кой може да го нарече откъсвате от живота? Напротив, то е срастване с живота, проникване в посоката му, то е задълбаване. Когато потоците са още в лед, за пролетта могат да копнеят само дърветата с най-дълбоки корени, защото те първи усещат, че земята се затопля.
Идеалът на Шели е социализмът, макар че той не е знаел името му. Той наистина е бил „сърце на сърцата“, за да усета пулса на цялата човешка история. И все пак епохата скова дори и неговата мощ. Какво му оставаше да направи, освен да се взира в далечината? Работниците бяха пръсната и сляпа маса, този, който щеше да преобрази безцелния им гняв в наука, току-що бе роден. Поетът можеше само да мечтае.
Но тия мечти не са пухени възглавници, Платоново убежище, където да бяга от истината. Един войник, който сънува, един от малцината самотни часовои в нощта на своето време, застанали на границата, откъдето другите виждат само мрак, той живее с видения. Нека са задоблачни и далечни — могат пи да бъдат други при това разстояние? Дори и такива, те пак са „бранен кораб“ — и за него, повел борба с безсърдечието и пошлостта на своя свят, и за тези, които ще дойдат след него.
Защото въпреки всички опити да бъде подправен и приглушен, Шели остана при истинските си приятели. Двадесет години след смъртта му могъщите редици на чартистите ще пеят „Песен на британците“, великото стихотворение, което първо в цялата световна поезия призова пролетариата да стане господар на живота. Най-големият чартистки вестник ще пише за него: „Между малкото, които могат да се нарекат поети на народа, безспорно първото и най-благородно име е това на Шели.“ Енгелс ще го нарече не само „гениален прорицател“ но и „любим поет на английските работници“. За Маркс той ще остане „революционер от главата до петите, който, ако би живял, всякога би бил в авангарда на социализма“. Английските, ирландските, германските, холандските, американските пролетарии ще крачат с неговите химни — те винаги са звучали, когато се е водил бой за свобода — и в 1848, и в 1860, и в 1880, и в 1896, и 1903! От трибуната на Първия конгрес на съветските писатели Горки ще посочи Шели за пример на народностен поет. И днес освободеното човечество с наслада ще чете своя безсмъртен „предвестник и тълкувател“ — и може би не един от дръзките умове, които протягат ръка към Космоса, ще се вдъхнови от апотеоза на „Прометей“, последното велико пророчество на поета: