— Ако сте искали да разберете дали не се среща с някого, защо не сте наели частен детектив?
— Въобще не ми хрумна. Спонтанно реших да отида до Кейп Код. Никога не бих наел някой да шпионира съпругата ми. Тази мисъл направо ме отблъсква — завърши Грег с разтреперан глас.
— Дадохте показания, че в неделя вечер сте били убеден, че тя е сама, защото не сте видели други коли на алеята. Откъде сте сигурен, че не е отишла с някого, преди да стигнете там. Откъде знаете, че вътре не е имало друг?
— Сигурен съм — заяви Грег Олдрич, повишавайки тон.
— Откъде сте сигурен? Това е бил важният за вас въпрос. Как сте могли да бъдете сигурен?
— Погледнах през прозореца. Тя седеше сама. Затова знам.
Емили, смаяна от това признание, веднага съобрази, че Грег Олдрич току-що направи грешка. Ричард Мур също го схвана.
— Слезли сте от колата, прекосили сте моравата и сте погледнали през прозореца?
— Да, направих го — потвърди Грег Олдрич предизвикателно.
— През кой прозорец надникнахте?
— През прозореца на кабинета.
— И по кое време точно го направихте?
— Малко преди полунощ в събота.
— Значи сте се крили в храстите около къщата й посред нощ?
— Не гледах така на нещата. — Предизвикателният тон на Грег беше изчезнал. Сега говореше колебливо. Седна напред в стола. — Не разбирате ли, че се тревожех за нея? Не разбирате ли, че ако си беше намерила друг, аз трябваше да се махна?
— И какво си помислихте, когато я видяхте сама?
— Изглеждаше страшно уязвима. Беше се сгушила като безпомощно дете на дивана.
— И как щеше да реагира, ако забележи човек на прозореца посред нощ?
— Много внимавах да не ме забележи. Не желаех да я изплаша.
— Уверихте ли се тогава, че е сама?
— Да.
— А защо сте минали с колата покрай къщата й няколко пъти в неделя? — настоя Емили. — Признавате го при предишните си показания.
— Тревожех се за нея.
— Да уточним дали съм разбрала: първо казвате, че сте отишли там с кола под наем само за да разберете дали е сама. Убедили сте се, че е сама. После, скрит в храстите, около полунощ сте надникнали през прозореца. А сега казвате, че в неделя, макар да сте се убедили, че е сама, сте карали из квартала през голяма част от деня и вечерта. Това ли твърдите всъщност?
— Твърдя, че се притеснявах за нея и затова бях там в неделя вечер.
— И от какво толкова се притеснявахте?
— Тревожех се за емоционалното състояние на Натали. Начинът, по който се беше сгушила, ми подсказваше, че е дълбоко разстроена.
— Хрумна ли ви, че причината да е разстроена може да сте вие, господин Олдрич?
— Да. Затова — вече го заявих в петък — на връщане от Кейп Код се бях примирил с факта, че всичко помежду ни е свършено. Трудно ми е да го обясня, но така разсъждавах. Щом аз бях причината да е така разстроена, трябваше да я оставя на мира.
— Господин Олдрич, не сте заварили съпругата си с друг мъж. После, на път за вкъщи, решавате, че Натали е от хората, които са „най-самотни, когато са сами“. Не заявявате ли пред съда, че всъщност сте я загубили?
— Не.
— Господин Олдрич, не е ли честно да признаем, че тя просто не е имала желание да бъде повече с вас? Ако нещо друго я е тревожило, тя не се е обърнала към вас за помощ. Искала е да излезете от живота й, не е ли така?
— Помня, че на връщане от Кейп Код разбрах колко безсмислено е да се надявам, че отново ще се съберем.
— Това ви разстрои, нали?
Грег Олдрич погледна Емили в очите.
— Разстрои ме, разбира се. Но се случи и нещо друго. Изпитвах облекчение, защото най-после всичко свърши. Нямаше повече да линея по нея.
— Нямаше повече да линеете по нея — това ли беше твърдото ви решение?
— И така може да се каже.
— И не отидохте с колата на следващата сутрин до дома й, за да я застреляте?
— Нищо подобно! Нищо подобно!
— Господин Олдрич, веднага след като тялото на съпругата ви е било намерено, полицията ви е разпитвала. Не ви ли попитаха за името поне на един човек, който да ви е видял да тичате в Сентрал Парк между, цитирам: „седем и петнайсет и десет и пет, когато върнах взетата под наем кола“?
— През онзи ден не обръщах внимание на хората наоколо. Беше студено и ветровито. В такива дни, бегачите се навличат с дрехи. Някои тичат със слушалки. Тичането не е светско събиране. Хората искат да са насаме.
— Искате да кажете, че сте били насаме със себе си в продължение на два часа и половина във ветровит мартенски ден?