— Някога тичах в ноемврийския маратон. Имам и клиенти, които са професионални футболисти. Казвали са ми, че независимо колко е студено, адреналинът се покачва, когато са на терена, и просто не усещат студа. И аз не го усещах през онова утро.
— Господин Олдрич, да си представим следния сценарий: адреналинът ви е бил повишен през онова утро, когато — според вашите признания — сте решили, че съпругата ви Натали Рейнс вече не ви принадлежи. Убеден сте, че тя ще се прибере по някое време сутринта, качвате се на колата под наем, отивате до Клостър, което отнема трийсет минути, вземате резервния ключ, понеже знаете къде е, и я причаквате в кухнята. Не се ли случи точно това?
— Не, не! Нищо подобно.
С блеснали очи Емили посочи към свидетелската скамейка и с язвителен тон обяви:
— Убили сте съпругата си онази сутрин, нали? Простреляли сте я и сте я оставили, мислейки, че вече е мъртва. Върнали сте се в Ню Йорк и не е изключено да сте потичали из Сентрал Парк с надеждата някой да ви види. Не е ли това истината?
— Не, не е!
— После, малко по-късно, сте върнали взетата под наем кола, с която сте шпионирали съпругата си. Не е ли така, господин Олдрич?
Грег Олдрич скочи и се развика:
— Никога не съм наранявал Натали. За нищо на света не бих наранил Натали.
— Но все пак сте я наранили. Дори нещо повече — убили сте я — изкрещя Емили в отговор.
Мур скочи на свой ред.
— Възразявам, Ваша чест. Възразявам. Прокурорът издевателства над свидетеля.
— Приема се. Госпожо Уолъс, не викайте и перифразирайте въпроса — отсече съдия Стивънс с тон, който издаваше силното му раздразнение.
— Убихте ли съпругата си, господин Олдрич? — попита Емили вече по-меко.
— Не… Не… — Гласът на Грег Олдрич трепереше. — Обичах Натали, но…
— Но бяхте признали пред себе си… — вметна Емили.
— Възразявам, Ваша чест — отново се намеси Мур. — Тя не го остави да довърши изречението.
— Приема се — отреди съдия Стивънс. — Госпожо Уолъс, от вас се изисква да оставяте свидетеля да довършва изреченията си. Не желая да ви предупреждавам отново.
Емили кимна в знак, че приема забележката на съдията. Обърна се отново към Олдрич и с много по-спокоен тон попита:
— Господин Олдрич, не отидохте ли в Кейп Код, защото Джими Истън се отказа от уговорката да убие съпругата ви?
Грег поклати безпомощно глава.
— Срещнах Джими Истън в бар, поприказвахме няколко минути и никога повече не съм го виждал.
— Но сте му платили да я дебне и убие. Не е ли така?
— Не съм наемал Джими Истън и никога не бих наранил Натали! — възрази Грег. Раменете му трепереха, а очите му бяха пълни със сълзи. — Не го ли разбирате? Никой ли не го разбира?
Гласът му изневери и той се разрида тихо.
— Ваша чест, може ли да помоля за прекъсване? — обади се Мур.
— Петнайсет минути почивка — обяви съдия Стивънс, — за да може свидетелят да се съвземе.
Когато съдът поднови работата си, Грег, вече по-спокоен, застана отново на свидетелската скамейка.
Пребледнял, той изглеждаше готов да изтърпи още от безмилостните нападки на Емили.
— Имам само още няколко въпроса, Ваша чест — поясни тя.
Тръгна към свидетелската скамейка. Спря точно пред нея и изгледа Грег изпитателно.
— Господин Олдрич, при предишните си показания признахте, че във всекидневната на апартамента ви в Ню Йорк има масичка с чекмедже, което скърца силно при отваряне.
— Да, така е — отвърна той тихо.
— Може ли да се каже, че Джими Истън описа точно въпросната масичка и шума, който издава?
— Да, направи го, но никога не е стъпвал в дома ми.
— Господин Олдрич, казахте, че според една семейна шега за това чекмедже скърцането било „послание от отлетелите духове“.
— Да, така е.
— Доколкото ви е известно, господин Истън познава ли някой член на семейството ви?
— Доколкото ми е известно — не.
— Имате ли общи познати, които може да са се пошегували за чекмеджето в негово присъствие?
— Доколкото ми е известно, няма такива.
— Господин Олдрич, имате ли някакво обяснение как Джими Истън успя така точно да опише масата и скърцането на чекмеджето, ако никога не е бил във всекидневната ви?
— Нямам никаква представа.
Гласът на Грег отново започваше да трепери.