Емили стисна палци под масата и се помоли да изтеглят номер четири и осем. Съдебният чиновник — слаба жена около петдесетте с безизразно лице — завъртя сферата професионално, а когато тя спря, отвори капака, погледна настрани, за да е сигурно, че избира наслуки, и извади първото картонче.
— Съдебен заседател номер четиринайсет — обяви тя. — Доналд Стърн.
— Господин Стърн, моля, седнете на първия ред — насочи го съдия Стивънс. — Сега служителката ще изтегли втория.
Жената отново погледна встрани, бръкна в сферата и изтегли второ картонче.
— Съдебен заседател номер дванайсет, Дороти Уинтърс — обяви тя.
— Госпожо Уинтърс, моля, седнете на първия ред — обади се отново съдията.
Видимо подразнена, Дороти Уинтърс стана неохотно от мястото си и клатейки глава, пристъпи към първия ред, за да седне до Доналд Стърн.
Все пак извадих късмет, като се отървах от тази жена, прецени Емили. Както съчувствено гледаше Олдрич и Кати по време на заседанията, тя определено щеше да настоява за оправдаването му.
Емили почти не слушаше какво говори съдия Стивънс на двамата отпаднали. Обясняваше, че остават съдебни заседатели по делото и ако някой от дванайсетте се разболее или неочаквано възникне основателна причина за отсъствието му, те ще се включат в обсъжданията.
— Не бива да разисквате процеса помежду си или с друго лице до взимането на решение. Докато траят дебатите, ще бъдете в залата до тази със съдебните заседатели.
Дано Бог опази съдебните заседатели от възникването на проблем и да не се наложи Уинтърс да се включи в разискванията, помисли си Емили. Ако не грешеше в преценката си, тя определено щеше да бъде причина съдебните заседатели да не стигнат до единодушно решение. А и двамата Мур бяха наясно с това. Имаха вид, все едно са загубили най-добрия си приятел.
Съдия Стивънс се обърна към съдебен заседател номер едно — пълен, оплешивяващ мъж на около четирийсет и пет.
— Господин Харви, практика е съдебен заседател номер едно да председателства заседанията. Вие ще отговаряте за хода на разискванията и ще съобщите решението. Когато съдебните заседатели стигнат до решение, ще ми изпратите бележка чрез шерифския служител на пост пред залата, в която ще се проведе обсъждането. Не ми съобщавайте решението, а само че сте стигнали до него. Решението ще обявите вие в съдебната зала. — Съдията погледна часовника си. — Сега е единайсет и петнайсет. Обяд ще ви сервират към дванайсет и половина. Днес може да заседавате до четири и половина. Ако дотогава не стигнете до решение, а обръщам ви внимание: не е нужно да бързате, ще разполагате с достатъчно време, за да проявите справедливост към всички страни… Та, ако не се стигне до решение, ще ви разпусна за деня и ще продължите обсъжданията си от девет часа утре сутринта. — Обърна се към Емили: — Госпожо Уолъс, готови ли са всички доказателства и улики за внасяне в залата за обсъждане?
— Да, Ваша чест, готови са.
— Дами и господа, може да се оттеглите. Служител от съда ще ви донесе незабавно веществените доказателства. Щом напуснете залата, може да започнете обсъжданията.
Почти едновременно всички съдебни заседатели се надигнаха и поеха бавно към заседателната зала. Емили следеше напрегнато дали някой хвърля поглед назад — било съчувствен, било враждебен — към Грег Олдрич. Всички обаче гледаха право пред себе си и с нищо не издаваха какво мислят.
Съдия Стивънс напомни на адвокатите и на Грег Олдрич, че трябва да са на разположение и да се явят по искане на съдебните заседатели или за да чуят решението.
— Съдът се оттегля — обяви той и леко удари с чукчето.
Публиката започна да се изтегля. Емили стана, след като баща и син Мур, Грег Олдрич и Кати излязоха от залата. Навън, в коридора, усети подръпване по ръкава и се извърна. Оказа се майката на Натали, Алис Милс. Беше сама.
— Госпожо Уолъс, може ли да поговорим?
— Разбира се. — Емили се изпълни със съчувствие, докато гледаше зачервените от плач очи на възрастната жена. Знаеше, че за нея е истинска агония да седи тук ден след ден и да слуша всичко това. — Защо не отидем в кабинета ми да изпием по чаша чай? — предложи тя.
Асансьорът беше претъпкан. Емили долови любопитните погледи на пътниците, разпознали майката на Натали.
Докато се отправяха към кабинета, Емили заговори: