Сега предстоеше най-леката част отпътуването й, тъй че имаше време за размисъл. Как ли се развиваха нещата в къщата на Кен? Бедната Блеър. Тя наистина й беше мислила само доброто. Вярваше, че Хюстън продължава да държи на своя Леандър и с готовност бе поела върху себе си бремето да прекара живота си с „негодник“ като Кен Тагърт. Може би Кен затова се възмути толкова — защото веднага усета, че Блеър го приема като горчив хап, който трябва да преглътне, за да поправи своята грешка.
Ала Кен не беше обърнал внимание, че гостите изобщо не бяха проумели случилото се по време на венчавката. Повечето бяха възприели станалото като неволна грешка или като безобидна шега, която не е навредила сериозно на никого. И ако Кен беше останал в къщата, при гостите, накрая и той щеше да се смее заедно с тях и всичко щеше да бъде простено. Но нейният съпруг едва сега изучаваше изкуството да се смее над самия себе си.
Тя достигна подножието на планината и насочи коня нагоре но пътеката, по която бяха яздили с Кен. Когато намери мястото, където бяха спрели миналия път, слезе от коня и изпи чаша вода. Над нея се издигаше скална стена, която изглеждаше непреодолима. Но Кен беше казал, че хижата му е някъде горе, а щом той беше отишъл там, тя също трябваше по някакъв начин да я достигне.
Тя съблече жакета си, завърза го за седлото и започна да търси пътека между храсталаците и кривите борове. След като беше обикаляла няколко минути и беше разгледала стената от всички страни, откри нещо, което би могло да се нарече „козя пътека“. Едва забележима диря водеше стръмно нагоре към една скална тераса и после изчезваше сред клека.
За момент Хюстън се запита какво, по дяволите, търсеше тук в деня на своята сватба. Сега трябваше да танцува със съпруга си в разкошна булчинска рокля, както беше редно и прилично. Тази мисъл я върна отново към действителността. Нейният партньор по танц се намираше там горе, на билото — може би. Нищо чудно Идън да се беше излъгал и Кен вече да седеше в някой влак за Африка. Всъщност само Кен знаеше къде се намира в момента.
Тя напои коня, завърза шапката с воала под брадичката си, за да не пада и да я пази от палещото слънце, и отново се метна на седлото.
Пътят беше много по-труден, отколкото изглеждаше отдолу. На моменти пътеката ставаше толкова тясна, че клоните на нискостеблените борове полягаха към краката й и тя с голяма мъка водеше коня напред но козята пътека. Растенията, които се виеха по скалите, не бяха нежните, грижливо пазени украшения на градските домове. Тези дървета всеки ден трябваше да се борят за живота си и отказваха дори да се извият, камо ли да направят място на някой човек.
Един кактус „трънен венец“, който стърчеше от скалната стена, се закачи в плохата на роклята й и разпра десетина сантиметра от нея. Хюстън спря коня, извади няколко дълги бодили от дрехите си и отстрани дузина дебели репеи от косите и ръкавите си. Нали уж си беше поставила за цел да се яви пред съпруга си колкото е възможно по-красива? — помисли си тя, докато набутваше под шапката си няколко изплъзнали се кичура.
Скоро стигна до едно място, където пътеката правеше остър завой надясно и небето изчезваше зад увисналите клони и издадените напред скали. Наоколо растяха гъби с причудливи форми и всевъзможни цветове. Някои бяха жълти и малки като копчета, други бяха едри колкото главата й и яркочервени. Големи колонии гъби, прилични на високи стръкове трева, растяха вертикално от горската почва.
Пътеката се изкачваше право нагоре, въздухът се разреди и растителността, която я заобикаляше, все повече заприличваше на тропическа гора, докато в Чандлър цареше по-скоро степен климат. Два пъти трябваше да спира и да търси пътя сред буйната зеленина, а веднъж последва погрешна диря, която след около миля завърши в пясъчна яма, над която се издигаше отвесна скала с естествен прозорец на горния си край. Това природно кътче събуди у нея чудновати усещания: страх и в същото време преклонение, като че беше попаднала на място, където трябваше да коленичи и да се моли.
Тя хвана коня за юздите и тръгна обратно, докато отново почувства здрава почва под краката си. После го насочи покрай пещерата.
След час за пръв път й проработи късметът: намери парче плат от сватбения костюм на Кен, закачено на един остър скален ръб. Усети огромно облекчение и увереност, че той наистина се намираше в края на тази пътека. С нараснало усърдие Хюстън подкара съпротивляващия се кон нагоре по билото.
Щеше да стигне целта си без никакви произшествия, ако внезапно не беше започнало да вали. Едри, леденостудени капки безмилостно зашибаха лицето й, а когато се събра достатъчно вода в пукнатините и дупките на скалите, по склона се спуснаха бързи потоци. Хюстън вече не виждаше почти нищо. Опита се да язди, силно приведена напред, за да пази лицето си от дъжда и да не изгуби от очи почти незабележимата пътека. Но конят се подплаши от непрестанните светкавици и гръмотевици и неспокойно препусна по тясната пътечка между скалите. Хюстън разбра, че не може да се бори едновременно с дъжда и с коня, затова слезе и го поведе за юздите, за да не изгуби пътя в този потоп.