— Така, както навсякъде се добиват въглища, предполагам. Откъде да знам? — Той я погледна внимателно и като се убеди, че жена му няма да умре от липса на въздух, отново обърна погледа си напред.
— Често ли идваш тук?
— Толкова често, колкото позволява работата ми — отговори той. — Погледни скалите отсреща. Виждала ли си някога нещо подобно? — Той посочи надолу в клисурата и тя успя да различи в омарата един скалист хребет. — По какъв начин са попаднали там? Може би някакъв великан се е опитал да ги вдигне от земята, но след като ги е домъкнал чак дотук, е загубил желание да се занимава е тях и ги е пуснал мързеливо на първото попаднало му място.
Хюстън изяде един брецел. Кен беше взел цяла купчина от тези бели хлебчета за из път. На закуска беше опитал от тях и ги беше обявил за най-вкусните пекарски изделия на този свят. Хюстън веднага реши за в бъдеще винаги да има известен запас от тях в къщи.
— Смятам, че един геолог би дал по-добро обяснение. Не ти ли се ще да посещаваш училище, където да научиш как са се образували скалите и други полезни неща?
Съвсем бавно Кен се обърна отново към нея.
— Ако имаш някакви претенции към мен, кажи си го направо. Моето училищно образование се оказа дотолкова добро, че ми помогна да спечеля няколко милиона. Но не е достатъчно добро за теб, така ли?
Хюстън разглеждаше брецела в ръката си.
— Мислех по-скоро за хората, които не са имали щастие като теб.
— Аз дарявам достатъчно пари за благотворителни цели. Никога не изоставам от другите в това отношение — отговори той и вирна брадичка.
— Сметнах само, че точно сега е моментът да ти предложа да вземеш братовчед си Ян в къщи.
— Братовчед ми Ян? Оня сърдит хлапак, комуто се притече на помощ при сбиването в градината? Него ли имаш предвид?
— Може и така да бъде описан, но аз по-скоро смятам, че изглежда много енергичен… също като теб.
Кен не обърна внимание на последната й забележка.
— Защо, за Бога, искаш да се натовариш с подобен проблем?
— Той е много интелигентен, но е трябвало да изостави училището, за да помага на семейството си. Още е момче, а от години се мъчи в мината. Надявам се, че няма да ми се разсърдиш, но аз вече говорих с него, без предварително да съм ти поискала разрешение. Нашата къща е достатъчно голяма; освен това той ти е пръв братовчед.
Кен стана и отново закрепи раницата на гърба си. Едва когато продължиха пътя си — слава Богу през малко по-равен терен, — извика през рамо.
— От мен да мине. Нека живее при нас Имай обаче грижата да не се мярка пред очите ми. Не обичам деца.
Хюстън с мъка успяваше да върни в крак с него.
— Дори и собствения си син?
— Аз изобщо не го познавам. Как бих могъл да го обичам?
Тя с мъка се прехвърли през едно повалено дърво. Панталоните на Кен й бяха прекалено големи и въпреки че беше навила крачолите, те непрекъснато се заканваха някъде.
— Мислех си, че може би си любопитен дали наистина прилича на теб.
Гласът му дойде зад една група трепетлики, чиято бяла кора блестеше на слънцето.
— В момента съм любопитен единствено дали старата Хети Грийн най-после ще ми продаде няколко от нейните железопътни акции.
Задъхвайки се, Хюстън се опита ла настигне мъжа си, но ръкавите на ризата й се закачиха за елин клон. Докато освобождавате внимателно плата, за да не се скъса, тя извика по посока гласа му:
— Исках още нещо да те питам: успя ли да получиш онази огромна казарма за даване под наем, която принадлежи на мистър Вандербилт и която толкова искаше?
Кен се върна и освободи няколко от нейните къдрици от бодливия храст.
— О, това ли! Разбира се. Въпреки че съвсем не беше лесно. С парите, които похарчих за телеграми, можех да купя цялата фирма.
— Какво? Нима „Уестърн Юниън“ още не ти принадлежи? — попита тя и го изгледа с разширени от изненада очи.
Кен, изглежда, не забеляза, че жена му просто го иронизира.
— Само отчасти — отговори сериозно той. — Един ден всички телефонни линии на страната ще бъдат свързани помежду си. Тогава ще дойде времето да се включа и аз. Засега е безполезно Мога да говоря но телефона само с жители на Чандлър. А кой има желание да разговаря с почтените граждани на Чандлър?
Тя го погледна в очите и тихо каза:
— Би могъл да се обадиш на сина си и да му кажеш добър ден.
С дълбока въздишка Кен се извърна напред и продължи пътя си.
— Идън имаше право — мърмореше той. — Трябваше да се оженя за селско момиче. То никога нямаше да ми се бърка в работите.
Докато Хюстън тичаше след него, спъваше се в дървета и камъни, а един път дори се подхлъзна на една огромна гъба, тя плахо се питаше дали не беше отишла твърде далеч. Но въпреки ядовитите забележки гласът му не беше прозвучал наистина сърдито.