Те вървяха мълчаливо приблизително една миля, докато стигнаха входа на изоставената мина. Тя се намираше на ръба на доста стръмен склон, откъдето се откриваше чудесен изглед към долината и равнината, която се простираше зад Чандлър.
Галерията, прокопана в планината, още след няколко метра ставаше непроходима, тъй като таванът й беше срутен. Хюстън се наведе, вдигна бучка въглища и я изнесе навън, на слънце. Когато разглеждаш отблизо парче въглища, то е прекрасно — свети и блещука като сребро. Хюстън напълно вярваше, че такова едно късче, поставено достатъчно дълго време под високо налягане, може да се превърне в диамант.
Тя погледна надолу в долината, а после се обърна към стръмния склон до входа на мината.
— Така си и мислех — промърмори тя. — Не си е струвало да се копаят тези въглища.
Кен, който повече се интересуваше от гледката, хвърли бегъл поглед към парчето, което тя държеше в ръката си.
— За мен то е като всяко друго парче въглища. Според теб какво му липсва?
— Нищо не му липсва. Напротив, това са висококачествени въглища, но не можеш да прекараш дотук железопътна линия, която да поеме извозването, а без такава линия въглищата не струват нищо. Още баща ми се е сблъскал с този проблем.
— Мислех, че баща ти е спечелил парите си като търговец.
Хюстън прекара длан по гладката повърхност на разчупеното парче, която беше толкова еластична на пипане, а същевременно и толкова твърда. Много миньори смятаха въглищата за чист, незамърсен минерал и си слагаха по едно парченце от тях в устата, за да го смучат по време на работа.
— Това е вярно, но той дойде в Колорадо, защото беше чул за богатите каменовъглени находища. Мислел си е, че тук живеят само богати хора, които ще се надпреварват да купят за много пари двестате печки за въглища, които е риск за живота си успял да превози през „Голямата пустиня“, както тогава наричали земите между Сейнт Джоузеф и Денвър.
— Звучи разумно. Значи е продал своите печки и е основал универсален магазин.
— Не, той почти фалирал. Защото в Колорадо наистина е достатъчно да разкопаеш с една мотика земята, за да стигнеш до въглищните пластове; но тогава железопътната линия още не е стигала дотук и поради това не е можело да се продават с печалба добитите въглища. С волски каруци не е било възможно да се превозват големи количества, така че тогава никой не печелел от това природно богатство.
— И по какъв начин е решил баща ти този проблем?
Хюстън с усмивка си припомни историята, която майка й толкова пъти й беше разказвала.
— Моят баща е бил много амбициозен човек. В полите на планината, на която се намираме в момента, тогава е имало малко селище. В него живеели земеделци и животновъди, но баща ми сметнал, че мястото чудесно подхожда за основаване на град — за създаването на неговия град. Подарил на всеки селянин по една печка, а те му обещали да купуват въглища за палене на печките само от Чандлъровата фабрика за въглища, разположена в град Чандлър, щата Колорадо.
— Означава ли това, че той просто е нарекъл града на самия себе си?
— Точно така. Много ми се иска да можех да видя лицата на хората, когато един ден им е съобщил, че живеят в града на мистър Уилям Хюстън Чандлър, ескуайър.
— А аз винаги съм мислил, че са нарекли града на негово име, защото е спасил дузина бебета от някое горящо здание или нещо подобно…
— Мисис Дженкс от градската библиотека ми е разказвала, че баща ми бил провъзгласен за почетен гражданин на Чандлър, защото пожертвал целия си живот за благото на града.
— А защо не е забогатял от въглищата?
— Защото само след година гърбът му вече не издържал. Той добивал въглищата сам, товарел ги на волски коли и снабдявал с тях увеличаващото се всеки месец население на Чандлър. Затова след година продал мината си на безценица на неколцина селски здравеняци. Отправил се отново на Изток, купил там петдесет и една каруци, натоварени с най-различни стоки, оженил се за майка ми и след един месец потеглил с нея и с още двадесет и пет току-що венчани двойки, които се съгласили да ги придружат, към славния град Чандлър в Колорадо. Майка ми ми е разказвала, че кокошки мътели в камините на зданието, което някои с гордост наричали хотел „Чандлър“.
— А когато железопътната линия стигнала до Колорадо, селяндурите, на които баща ти продал мината, станали милионери — засмя се Кен.
— Сигурно, но тогава баща ми беше вече покойник, а майка ми се омъжи повторно за достопочтения собственик на пивоварна мистър Гейтс.