Остави Лий и хукна към хамбара — точно навреме, за да види развоя на събитията. Мъжът, който не беше разменил нито дума с тях, беше ранен в брадата, а дебелата жена беше грабнала няколко пресни конски фекалии и се готвеше да притисне с тях отворената рана.
Без да обръща внимание на куршумите, които свиреха наоколо, Блеър се изправи и с див скок се нахвърли върху дебеланата.
Изплашена, но и разгневена, жената започна да се отбранява и Блеър трябваше да се защити от юмруците й, но в никакъв случай нямаше да допусне пресният конски тор да попадне върху отворената рана.
Беше толкова съсредоточена в усилията си, че изобщо не забеляза как двете с дебеланата се изтърколиха през широкия отвор, където някога е била вратата. В следващия миг, когато Блеър се опита да попречи на жената да й оскубе косите, на сантиметри от тях профуча изстрел.
Двете жени скочиха стреснато, вдигнаха очи и видяха Леандър, изправен на отсрещния склон между тях и развалините, с пушка на хълбок да изпраща куршум след куршум.
— Веднага се прибирайте! — изрева той към жените и придружи заповедта с куп сочни проклятия по адрес на мъжете от другата страна на клисурата. Изкрещя им, че е доктор Уестфийлд и отлично знае кой се е барикадирал там. Ако някой от тях потърси помощта му, ще откаже да го лекува и ще го остави да му изтече кръвта.
Огънят отсреща веднага престана.
Когато Леандър се върна в къщата, Блеър тъкмо почистваше раната на мълчаливеца.
— Ако още веднъж направиш нещо подобно, кълна се в Бога, ще те… — Той млъкна, защото явно не му хрумна проклятие, което би могло да й подейства. Застана мълчаливо над нея, докато тя зашиваше и превързваше раната, а когато залепи и последни пластир, моментално я сграбчи за ръката и я издърпа да стане.
— Тръгваме веднага. Ако зависи от мен, нека си трошат главите. Няма да рискувам живота ти заради някой от тия типове.
Блеър едва успя да прибере нещата в чантата си, когато Лий я повлече навън от руината.
— Снощи пристигна твоят човек от профсъюзите — поздрави сина си Рийд, когато той най-после се прибра в къщи.
Леандър тъкмо посегна да се почеше по едно място, разранено от облегалката на файтона, но отпусна ръка и уплашено изгледа на баща си.
— Надявам се, че си се погрижил никой да не го види?
Рийд унищожително изгледа сина си.
— Човекът нямаше сили за друго, освен да яде и да спи — нещо, което ти също не си правил от известно време насам. Надявам се, че не си бил през нощта с Блеър. Гейтс и без това е бесен.
Лий имаше желание единствено да хапне нещо и да поспи малко преди да отиде отново в болницата, но май нямаше да има време нито за едното, нито за другото.
— Готов ли е за път?
Рийд помълча малко, гледайки сина си с чувството, че го вижда за последен път жив. Винаги имаше това чувство, когато Лий излизаше от къщи, за да вкара нелегално някой профсъюзен деец в лагера на миньорите.
— Готов е — промълви най-после той.
Лий уморено се повлече отново към обора и изпрати момчето с някаква задача по-далеч, за да впрегне незабелязано. Неговият кон беше уморен до смърт от дългия път, затова взе един от конете на баща си. След като се увери, че е сам, отиде до задната врата и повика мъжа, застанал в очакване до баща му. Бегло изгледа младия човек, но веднага забеляза онази особена светлина в очите му, която отличаваше профсъюзните водачи от всички останали хора: пламтящ огън от вяра и отдаденост на делото. Знаеше, че няма смисъл да му напомня за опасността, на която се излагаха, защото тия хора презираха опасностите. Онова, което правеха, целта, за която се бореха, беше по-важна от живота им.
Леандър извади от сандъка повечето неща, които му бяха необходими като лекар — от сандъка под седалката, който беше събудил любопитството на Блеър, — и накара мъжа да се скрие вътре. Никой от тримата не промълви нито дума, защото всеки отлично съзнаваше риска, на който се излага. Пазачите на миньорския лагер щяха първо да стрелят и да убият, а после да задават въпроси на мъртъвците.
Рийд подаде на сина си изработеното от картон покритие, което пасваше точно на големината на сандъка и закриваше напълно легналия вътре мъж. Ако някой провереше сандъка, щеше да сметне, че е пълен с одеяла, въжета, двуцевка и трион — неща, които в онези времена всеки носеше във файтона си. Най-отгоре Лий постави лекарската си чанта.
За момент Лий почувства ръката на баща си върху рамото си. После конят полетя в галоп през портата.
Леандър препускаше колкото се може по-бързо, макар че се стараеше да не причинява болки на легналия в сандъка мъж. Само преди две седмици баща му се беше опитал да го убеди, че не бива да рискува живота си, като вкарва тайно профсъюзните водачи в миньорските лагери, защото, ако го заловят и въпреки очакванията се отърве жив, никой съд в тази страна няма да одобри действията му.