Когато наближи кръстовището, от което се отклоняваше пътят за мините, той забави ход и внимателно огледа обстановката, тъй като не искаше никой да го изненада. С усмивка си припомни деня, когато му се наложи да защити притежателя на всички околни мини Джейкъб Фентън, и то пред Блеър. Каза й, че човекът е отговорен пред акционерите си и затова не бива да обвиняват единствено него за тежкия живот на миньорите. Лий често правеше подобни забележки, защото не искаше никой да го подозира. Не можеше да си позволи да разкрие пред съгражданите си колко е възмутен от безогледната експлоатация на работниците.
Миньорите имаха две възможности: или да се подчинят на условията на минната компания, или да бъдат изхвърлени от работа. Толкова просто беше. Но който се подчиняваше на правилата, вече не беше свободен. Той ставаше затворник.
Всичко, свързано с въглищните мини, беше собственост на компанията. Плащаха на работниците с пари, срещу които можеха да пазаруват само в магазините на компанията, а ако заловяха някой миньор със стоки, купени от града, го уволняваха завинаги. На всички беше забранено да напускат лагера. Собствениците на мините бяха на мнение, че лагерите са комуни от градски тип и работниците и техните семейства нямат нужда да посещават градовете и да си купуват разни неща. Тези господа твърдяха, че пазачите на портите, които не позволяваха на никой да влиза или да излиза, имат задачата само да предпазват миньорите от нахлуване на безскрупулни крадци и измамници, т.е. да ги „защитават“.
Но в действителност пазачите бяха поставен там само за да държат колкото се може по-далеч профсъюзните агитатори. Бяха им дадени всички пълномощия да предотвратят контактите им с миньорите и опитите за създаване на профсъюзни организации.
Собствениците искаха да са сигурни, че няма да избухне стачка, а и законът им позволяваше да ползват услугите на въоръжена охрана. На портите се проверяваше всяко превозно средство, което влизаше в лагера или излизаше от него.
При това много малко коли имаха право да преминават през лагерните порти: няколко стари жени от Чандлър, които снабдяваха лагера с пресни зеленчуци, от време на време по някой занаятчия за неотложни ремонти, минните инспектори и назначеният от компанията лекар, който редовно обикаляше миньорските бараки — човек с жалка професионална квалификация който не можеше да изкарва прехраната си като практикуващ лекар. Компанията му плащаше предимно с уиски и от благодарност той пренебрегваше почти всичко, което виждаше, а при всички трудови злополуки заявяваше, че компанията не носи вина, за да не се изплаща обезщетение на вдовиците и сираците.
Преди година Лий беше отишъл при Фентън и беше поискал разрешение да обиколи лагерите и да изследва здравословното състояние на миньорите, без да взема пари от собствениците на мините, Фентън се поколеба, но в крайна сметка удовлетвори молбата му.
Лий беше ужасен от условията за живот в лагерите. Навсякъде цареше мизерия, лицата на работниците и семействата им бяха белязани от лишенията. Мъжете цял ден се трудеха неуморно под земята, но с полученото в края на седмицата възнаграждение едва можеха да изхранят жените и децата си. Плащаха им според количеството добити въглища, но една трета от работното време отиваше в „работа, която не дава хляб“, както казваха те. За тези дейности нямаше възнаграждение, а на всичкото отгоре работниците плащаха сами подпорите, с които укрепваха галериите. Според собствениците сигурността на миньорите си беше тяхна грижа.
След първите си посещения в рудниците Лий се връщаше мрачен у дома и дни наред не разговаряше с никого. Чандлър беше богат град. Сестра му си купуваше десетки метри скъп кашмир, а в миньорските лагери децата ходеха боси по снега. Мъжете, спечелили с тежък труд заплатата си, често чуваха от касиера, че част от парите се удържа заради услугите, които им оказва компанията.
Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че трябва да направи нещо за тези измъчени хора. Нямаше представа какво да стори, докато един ден прочете статии във вестниците за организиране на профсъюзи и консолидиране на работническото движение на Източния бряг. В присъствие на баща си се зае да разсъждава на глас как би могъл да убеди представители на профсъюзите да дойдат в Колорадо.
Щом Рийд разбра какво се върти в главата на сина му, веднага се опита да го разубеди, но Лий продължи да обикаля лагерите и колкото повече неща виждаше там, толкова по-конкретни ставаха плановете му да предприеме нещо срещу това зло. Замина за Кентъки, срещна се е за пръв път в живота си с профсъюзни дейци и подробно им описа обстановката в каменовъглените мини на Колорадо. При тази среща узна, че първите опити за създаване на профсъюз на миньорите са се провалили и че рискува живота си, ако се ангажира с делото на работническото обединяване.