— И това важи за цялата нощ? — Удаде му се да я погледне отвисоко, макар че двамата бяха почти еднакви на ръст.
Блеър бързо премина в самоотбрана:
— Работихме цял ден. Повикаха ни при ранен и попаднахме между фронтовете на една война за пасища. А Леандър каза…
— Спести ми мъдростите му. Трябва да вървя, имам други планове за днес.
— Други планове? А аз си мислех, че днес следобед…
— Утре ще ти се обадя по телефона. Ако въобще мога да те открия. — С тези думи той се завъртя на токовете си и я остави сама.
След малко покрай нея мина Нина Уестфийлд и обясни, че Лий ще остане цял ден в болницата. Блеър се качи в каретата заедно с майка си и втория си баща и дори не забеляза, че Хюстън е изчезнала.
В къщи майка й се засуети около масата за обяд, подреди цветята и постави в средата на най-красивия сребърен свещник.
— Гости ли очакваш? — попита разсеяно Блеър.
— Да, мила. Той ще дойде на обяд.
— Кой ще дойде на обяд?
— Кен! О, Блеър, той е великолепен мъж. Сигурна съм, че ще ти хареса.
Само след няколко минути вратата се отвори и Хюстън влезе в салона под ръка със своя милионер, като че току-що беше спечелила голямата награда от лотарията. Блеър го беше зърнала за миг в църквата и сега си призна, че този мъж наистина изглежда добре — не че беше красавец като Леандър или Алън, но беше много представителен, едър и мускулест.
— Заповядайте на масата, мистър Тагърт, седнете до Хюстън, а насреща ви ще бъде Блеър — покани го майката.
Всички седнаха около масата и известно време гледаха чиниите си или из стаята, без да отварят уста.
— Надявам се, че обичате ростбиф — заговори мистър Гейтс, докато разрязваше огромното парче.
— Сигурен съм, че ще ми се услади повече от онова, което обикновено ми сервират. Искам да кажа, преди Хюстън да ми намери някой добър готвач.
— Ангажирала ли си вече готвачка, Хюстън? — осведоми се с хладен глас Оупъл, за да припомни на дъщеря си, че в последно време се губи с часове, без да иска разрешение от домашните си.
— Мисис Мърчисън, поне за времето, когато Конрадови са в Европа. Сър — обърна се тя към мистър Гейтс, — мистър Тагърт има няколко предложения за изгодно влагане на капитали.
Оттук нататък няма спиране, помисли си Блеър. Тагърт се държеше като слон в кокошарник. Когато мистър Гейтс го попита дали си струва да се купуват железопътни акции, той изрева с вдигнат юмрук, че с тия акции вече не може да се подмами иззад печката дори едно куче, вече цялата страна била опасна с железопътни линии и от тях не можело да се извлече добра печалба — „най-много няколко мизерни стотина хиляди“. Юмрукът му тресна по масата така, че чашите издрънчаха и всички присъстващи се стреснаха.
В сравнение с темперамента на Тагърт и мощния му глас мистър Гейтс беше същинско щурче. Тагърт не допускаше дори най-малкото противоречие, той беше прав във всичко и жонглираше с цифри, сякаш аритметиката започваше от един милион долара.
И като че крясъците и арогантността му не бяха достатъчни, та проявяваше и маниери, от които на човек започваше да му се повдига. Режеше картофите с нож и когато месото изскочи от чинията му и се приземи чак пред чашата на Блеър, той нито за секунда не прекъсна поученията си как мистър Гейтс да ръководи пивоварната, а спокойно хвана парчето с пръсти и го хвърли обратно в чинията си. Когато му предложиха три различни сорта зеленчук, той закри с ръка чинията си, размачка на пюре картофите, които беше натрупал, и изля отгоре им цяла купа сос. Преди другите да започнат, вече беше погълнал почти половината от четирикилограмовото печено.
После преобърна чашата за чай на Хюстън, но тя само се усмихна и даде знак на прислужницата да й донесе друга. Изпи шест чаши изстуден чай, преди Блеър да забележи че Сюзън тайно пълни чашата му от друга кана. Чак тогава тя се сети, че Хюстън е наредила да му сервират тъмна бира вместо чай.
Говореше с пълна уста и по брадичката му два пъти полепваха парченца картофи. Тогава сякаш си имаше работа с малко дете, Хюстън докосна ръката му и посочи салфетката, която си стоеше сгъната до чинията му.
Блеър престана да яде. Не понасяше да я бомбардират непрекъснато с парченца от храна или да държи чашата си да не падне, докато този всезнайко монополизираше разговора. Разговор — глупости! Той просто държеше реч.
Най-лошото беше, че трябваше да гледа как Хюстън, майка й и мистър Гейтс са го зяпнали в устата. Сякаш всяка дума беше от злато. Всъщност така си и беше, помисли си отвратено Блеър. Никога не беше обръщала внимание на парите, но вероятно за повечето хора те бяха основното съдържание на живота им. Във всеки случай Хюстън го приемаше така и беше готова да прекара дните си като съпруга на този ужасен, недодялан тип.