Блеър посегна към свещника, за да предотврати падането му когато Тагърт повторно си сипа сос. Готвачката сигурно го е разбъркала в големия казан за пране, помисли си тя.
Точно в този миг Тагърт прекъсна обясненията си, че благосклонно позволява на мистър Гейтс да се включи в покупките на недвижими имоти, и впи очи в Блеър. Внезапно охотата му за приказки изчезна и той бутна стола си назад.
— Не е ли време да вървим, миличка? Нали искаше да се разходиш в парка, преди да се стъмни…
Поне да беше попитал дали другите са свършили с обяда, помисли си възмутено Блеър. Не, господинът искаше да си върви и с тон на паша пожела Хюстън да го придружи. Вместо да протестира, сестра й послушно го последва навън.
— Е, Лий — заговори с усмивка Оупъл и почти си изкриви врата, като се опита да извърти глава в люлеещия се стол и да вдигне поглед към него. — Не те чух да влизаш. — Тя го погледна по-внимателно. — Изглеждаш доста по-добре, отколкото преди два-три дни. Какви са причините за това? — И направи физиономия, сякаш искаше да добави: „Какво ти казвах аз?“
Лий се наведе и я целуна по бузата, после се отпусна в едно от креслата, поставени на задната веранда. Взе една голяма червена ябълка и започна да я върти в ръцете си.
— Може би не толкова искам да се оженя за дъщеря ти. Може би просто искам да те имам за тъща.
Оупъл отново се зае с бродерията си.
— Значи смяташ, че имаш шансове да спечелиш дъщеря ми. Ако си спомням добре, при последния ни разговор беше убеден в противното. Какво се промени през последните дни?
— Какво ли? Целият свят се промени. — Лий лакомо захапа ябълката. — Ще спечеля. Не само ще спечеля, ами ще предизвикам земетресение. Оня беден момък Хънтър няма никакви шансове.
— Струва ми се, че си намерил ключа към сърцето на Блеър, а той не се крие в цветята и бонбоните.
Леандър се ухили доволно, вдигна очи и каза:
— Ще я ухажвам така, както най-много й харесва — с огнестрелни рани, отравяния на кръвта, белодробни възпаления, ампутации и всичко, което мога да намеря за нея. Като започне пролетното изкарване на добитъка, ще й сервирам най-великолепните болести.
По лицето на Оупъл се изписа ужас.
— Какви страхотии чувам! Трябва ли да бъдеш толкова драстичен?
— Според натрупания досега опит нищо не може да я уплаши. Колкото по-страшно става, толкова повече тя се въодушевява. Но трябва някой да я наглежда, иначе ще си строши главата.
— И този някой ще бъдеш ти, нали?
Леандър се надигна.
— През всичките дни, които ми остават. Мисля, че току-що чух гласа на любимата си. Ще видиш — само след седмица ще хукне към брачния олтар!
— Лий!
Той се спря в рамката на вратата.
— А кой ще й каже за отказа на „Свети Йосиф“ да я приеме?
Леандър съзаклятнически смигна.
— Ще приложа всичките си хитрини, за да не го узнае никога. Ще направя така, че тя да им откаже. Какво си въобразяват ония хора, като твърдят че тя е недостойна да работи в мизерната им болница?
— Дъщеря ми е добра лекарка, нали? — промълви Оупъл и лицето й засия от гордост.
— Не е лоша — отговори с тих смях Лий и тръгна към салона. — Не е лоша за жена.
Блеър го намери в салона. Вчерашният ден беше ужасно разочарование за нея. Алън не се обади, Лий не се появи никакъв, а и през цялото време я разкъсваше тревога за Хюстън, която се продаваше на онзи ужасен Тагърт. Затова, когато отиде при Леандър, в сърцето й се промъкна страх. Дали ще се държи отново като доктор Уестфийлд или като мъжа, който използваше всеки повод да я обижда?
— Искал си да говориш с мен? — попита предпазливо тя.
Леандър направи физиономия, която беше напълно нова за него. Изглеждаше й плах като момче.
— Дойдох да ти кажа нещо, ако нямаш нищо против да ме изслушаш.
— Естествено, че нямам нищо против — отговори тя. — Защо да не си поговорим.
Блеър се настани в червеното брокатено кресло, а Леандър остава прав пред нея с шапка в ръка, мачкайки я като носна кърпичка. Когато Блеър го покани да седне, той смутено поклати глава.
— Не е лесно да ти кажа това, за което дойдох. Не е лесно да призная поражението си, особено по този важен за мен въпрос. Толкова много исках да те спечеля за своя жена…
Блеър понечи да каже нещо, но Леандър вдигна ръка, за да я възпре.
— Не, остави ме да ти кажа докрай онова, което съм решил. Тежко ми е, но трябва да го направя, защото вече не мога да мисля за нищо друго.
Лий продължи да мачка шапката си в ръце и пристъпи към прозореца. Никога не го беше виждала толкова нервен.