Седеше на коравия си стол и наблюдаваше жената с неприкрита враждебност. Заради нея мъжът й никога нямаше да и принадлежи изцяло. Тя никога нямаше да успее да изтрие от паметта му спомена за миналото. Може би пък мъжете изпитваха някаква особена нервна възбуда, когато се влюбваха в престъпнички…
Жената застана пред Блеър и впи очи в нейните. Светлите очи на Блеър святкаха насреща й над кърпата, с която беше затъкната устата й. След малко французойката взе един стол и седна срещу пленницата си до старата маса.
— Свали й кърпата, Джими — нареди Франсоаз на огромния телохранител, който не се отделяше от нея. С нейния френски акцент думите прозвучаха така: Свали й кърпата, Шими.
Щом великанът освободи устата на Блеър, Франсоаз му даде знак да изчезва. Двете останаха сами в стаята и французойката веднага заговори:
— Искам да знам защо ме гледаш с такава омраза. Към мъжете не се отнасяш така. Дали не си недоволна от това, че съм жена с таланти и притежавам власт над мъжете?
— Таланти? Нима наричате деянията си талант! — изфуча Блеър и раздвижи схванатите си челюсти. — А мъжете са такива смотаняци, че не могат да разберат жените като вас. Но не ме слагайте на едно ниво с тях. Аз знам каква сте вие!
— Радвам се, че знаеш, но мисля, че никога досега не съм лъгала някого.
— Наистина ли? При мен тия приказки не минават. Знам всичко за вас. — Блеър вдигна глава и се опита да я погледне колкото се може по-високомерно. — Аз съм жената на Леандър.
Блеър с учудване установи, че жената насреща й е превъзходна актриса. По лицето й се отразяваха всевъзможни чувства: изненада, съмнение, неверие и в крайна сметка развеселеност. След малко стана, обърна се с гръб към Блеър и промълви:
— Ах, Леандър, скъпият Леандър..
— На ваше място не бих говорила толкова самоуверено — изсъска Блеър. — Може би си въобразявате, че е ваш и винаги ще ви принадлежи, но аз ще се погрижа да забрави всичко, което е било между вас.
Жената се обърна към Блеър и сериозно я изгледа.
— Как би могъл да забрави преживяното? Никой не може да забрави това, докато е жив. Подобни неща се случват веднъж в живота. Значи се е оженил за теб. Кога?
— Преди два дни. Всъщност вие би трябвало да знаете това. Нали Лий прекара сватбената нощ с вас! Я кажете — как се опитахте да се самоубиете? Доста бързо сте се възстановили. Сигурно въобще не е имало опит за самоубийство. Престрували сте се, за да събудите съжалението му. Сигурна съм, че не умеете да губите, щом става въпрос за мъж като Леандър.
— Не — отговори тихо Франсоаз. — Не искам да загубя Леандър. В никакъв случай няма да го дам на друга. Каза ли ти защо вече не сме заедно?
— Не ми е казал нито дума за вас. Но когато е узнал каква сте, сигурно е решил да забрави, че ви обича. Рийд ми каза някои неща. Но вие едва ли познавате бащата на Леандър. Вие не сте от жените, които мъжът би завел в къщи и би представил на семейството си. Лий е вярвал, че сте мъртва. Затова е напуснал Париж и се е върнал в Чандлър.
Блеър си припомни всички истории, които й беше разказвал Лий за следването си в Европа, но в тях нямаше дори намек за друга жена. Може би темата беше толкова болезнена за него, че предпочиташе да я премълчи.
— Ще го спечеля за себе си — продължи Блеър. — Той е мой съпруг и нито вие, нито която и да е друга жена ще ми го отнеме. Лий ще дойде и ще ме измъкне оттук. С това ще имате случай да го видите отново, но ви заявявам, че нямате никакви шансове.
— Париж, аха… — промърмори с усмивка жената. — Може би този Леандър Тагърт и аз…
— Тагърт? Леандър не е никакъв Тагърт. Хюстън се омъжи за… — Блеър замлъкна насред думата. Тук нещо не беше наред. Само да знаеше какво…
Франсоаз застана плътно пред нея.
— Как се казваш?
— Доктор Блеър Чандлър Уестфийлд — отговори смръщено Блеър.
Жената рязко се извърна и излезе навън.
Блеър се отпусна на стола си. Вече два дни я държаха в този затвор. Почти не беше заспивала и беше хапнала съвсем малко. Все по-трудно й беше да съобразява какво се върши тук.
Когато я качиха на коня, бандитите й завързаха очите и натъпкаха парцал в устата й. После часове наред яздиха все в една посока или поне така й се струваше тогава. През цялото време трябваше да се отбранява срещу ръцете на каубоя, които опипваха тялото й. Той непрекъснато я пощипваше и шепнеше в ухото й, че му е „длъжница“. Блеър и при най-добро желание не можеше да си спомни да е срещала някъде този човек или да му е сторила нещо.
За да избяга от нахалните му ръце, тя се местеше все по-напред и конят започна да става неспокоен и да се мята насам-натам. Тогава един от тримата мъже изкрещя на каубоя да я остави на мира, защото не била негова, а на Франки.