— Ние! — беше всичко, което каза Блеър, ала начинът, по който го погледна, го принуди с тежка въздишка да се съгласи:
— Добре, ние. Но сега влез през прозореца и ме чакай.
— Първо ще ида да свърша нещо дълбоко лично ей там, в храстите — отзова се тя и цялата се изчерви. Но не й стана ясно, дали заради думите си, или заради това, че го излъга.
Лий й обърна гръб и започна да оседлава коня си. Блеър хукна нагоре по хълма към пещерата, където живееха мечките. Приближи се предпазливо към входа и се ослуша в мрака. Едва смееше да диша от страх, когато взе едно камъче и удари с него корковата тапа на единия съд с мед. После отново се ослуша. Нищо не помръдваше.
Обърна съда с отвора надолу, тока че медът да изтича на тънка струйка, и тръгна по склона към хижата. Зад себе си оставяше ясна медена следа.
Конят на Лий ги очакваше оседлан пред вратата. Блеър успя безшумно да избие и втората коркова тапа и завърза бъчвичката отзад на седлото. За момент усети несигурност дали онова, което вършеше, е редно, защото ако Франки употребеше по-дълго време да развърже стягащите я въжета, а мечките подушеха меда веднага, те щяха да се нахвърлят върху коня, преди някой да е успял да го възседне. Разпределението на времето беше от изключителна важност.
Тя се покатери обратно през прозореца и дори в тъмнината усети сърдития поглед на Лий. Той мълчаливо я укоряваше, че й е било нужно толкова време за тази „частна“ работа.
Блеър се изхлузи колкото се може по-бързо от лекарската си униформа, защото искаше да изглежда като току-що станала от леглото.
Франсоаз лежеше на пода и Блеър веднага забеляза кървавите ивици по китките й, резултат от опитите й да разкъса въжетата. При тази гледка стомахът й се преобърна, беше се заклела да облекчава болките на ближните си и мразеше, когато други трябваше да страдат заради нея.
Когато Блеър мина покрай нея, французойката отвори очи.
— Още не съм се възстановила от гладуването при теб — подхвърли Блеър. После си отряза парче хляб и го покри с дебела филия сирене. — Малко ти остава. Скоро шерифът ще дойде да те прибере.
— Трябваше отдавна да бъде тук. Мъжът, който те освободи от каньона, със сигурност е паднал в ръцете на хората ми и отдавна е застрелян.
— Би било много жалко — отговори небрежно Блеър. — Защото този мъж беше Тагърт. Нали от него възнамеряваше да изстискаш парите за мен?
Тя шумно се прозя и остави ножа на края на масата.
— Отивам да си легна. Всичко хубаво! — И се отдалечи със смях.
Скри се в съседната стая и започна тихо да се облича. При това внимателно наблюдаваше сянката на Франсоаз, очертана от луната върху мръсните дъски. Така разбра, че без да губи време, французойката е докопала ножа и е прерязала въжетата си. Само след секунди тя вече беше при вратата и изтича навън към оседлания кон.
— След нея — проговори зад гърба й Лий, когато се чуха първите удари на копита.
— С което искаш да кажеш, че пак трябва да хукна надолу по склона, по който току-що се изкачих — промърмори Блеър, чиито крака тежаха като олово.
— Щом свърши тази история, ще си почиваш цяла седмица — прошепна нежно Лий. — В леглото с мен.
— Прекрасна почивка — простена Блеър и комично извъртя очи.
Лий я поведе през голите скали. Навярно тя не би се осмелила да мине оттам, ако ги видеше на дневна светлина. Но сега нямаше друг избор, освен да го следва. Трябваше да съкратят пътя си, за да стигнат в каньона преди Франсоаз.
След малко Лий спря пред нея, а на крачка от него беше ръбът на стръмната стена, която се спускаше отвесно към каньона. В дървената хижа не се виждаше светлина и Блеър се запита дали пък всичките им усилия не са били напразни. Може би бандитите отдавна бяха напуснали скривалището си. Но Лий прошепна:
— Чакат я там. Не вярвам да предприемат нещо, преди Франсоаз да им е обяснила какво да правят.
— Лий, Тагърт отдавна трябваше да доведе шерифа, не мислиш ли? Да не му се е случило нещо?
— Нямам понятие. Беше сам, а срещу него бяха всички бандити. — Лий се промъкна към входа на клисурата и започна да подрежда шашките динамит. — Щом ги затворим в клисурата, ще препусна към Чандлър да доведа помощ.
— На кон ли? Откъде ще го вземеш?
— Дръж тук! — Той пъхна фитила в ръката й. — Ще ти кажа, като дойде моментът. Време е да взривяваме, но ще изчакаме шефката на бандата. Дано не се е заблудила.
— Може и да я е спряло нещо — промърмори Блеър. — Виж какво, Лий, трябва да ти призная… Нали си спомняш меда…
— Тихо! Май чух нещо.
Вече се зазоряваше и в мътната сива светлина на утрото се очерта фигурата на ездач на кон. Конят се мяташе насам-натам и жената едва се удържаше на гърба му. Беше й невъзможно да го укроти.