Паркър нетърпеливо поглеждаше към големия часовник в кулата Дьо л’Орлож на Консиержерията. Беше малко след полунощ. Щеше да почака още няколко минути и после да отиде на Гревския площад. Ако тази Руж, както я наричаше приятелят му, не беше и там, щеше да се прибере в къщи.
Джъстин трябва да е откачил, щом вярва, че Червената вещица и жена му са едно и също лице. Направо смешно… Лейди Блекхийт, тази красива, наивна женичка, нямаше капчица разум в главата си, а камо ли дързост, за да извърши смелите дела на Руж.
Ето там! Нечия сянка се мярна в мрака, нямаше съмнение. Баронът наостри уши и внимателно се вгледа напред. Някой се промъкваше през улицата. Дано е тя! Така щеше да свърши всичко още тази нощ и щеше да се върне спокоен в къщи.
Баронът изчака, докато различи очертанията на сянката в мрака и се убеди, че наистина се касае за преоблечена в мъжки дрехи жена. После се промъкна към нея и зашепна на най-добрия си френски:
— Руж, аз съм, Ноар. Отдавна те чакам.
Вашел трепна от изненада, огледа се внимателно и забеляза скритата под Пон о Шанж фигура. Намести дългата червена перука и тихо се придвижи към маскирания мъж.
— Ноар — пошушна нежно той с леко дрезгавия, мелодичен глас на сестра си. — Ти ли си наистина?
— Да, мила — отговори Паркър и изпитателно изгледа маскираното лице на жената срещу себе си. Наистина беше Руж. Много приличаше на портрета, раздаден на жандармите в Париж. Нямаше съмнение, тя беше. Той се покашля и колкото се може по-убедително продължи: — Не се приближавай много до мен. Настинал съм и не искам да те заразя. Вече няколко нощи стоя тук и те чакам. Много ми се искаше да те видя, но не знаех дали този път си успяла да се измъкнеш от къщи.
— Слава Богу, всичко мина добре — отговори облекчено Вашел, доволен, че няма нужда да измисля нови лъжи, за да го държи далеч от себе си. — Шалупата е ремонтирана. Надявам се, че са поправили и шхуната ти?
— Да, всичко е в ред. Кога ще те видя пак, скъпа? Трябва да си уговорим среща. Не можем непрекъснато да разчитаме на случайността, нали?
— За съжаление не мога да променя нищо, любими. Не мога да напускам дома си по всяко време, нали разбираш? Съпругът ми ще заподозре нещо и тогава свършено е с нашата любов. А сега трябва да вървя. Хората ми ме чакат. Тази нощ ни предстои много работа. Довиждане, любов моя!
28
От Консиержерията отново беше извършено дръзко до безумие бягство. Нищо не разбирам — размишляваше мрачно Клод Рамбуйе. Червената вещица пак успя да се прояви и на всичкото отгоре отново изпрати посвещение, пълно с подигравки. Направо му идеше да си оскубе косите от яд! Този път стихотворението гласеше:
Един от радикалните вестници веднага беше отпечатал гнусното послание.
Клод беше извън себе си от ярост и едва не получи сърдечен удар. Кръвта лудо се блъскаше в слепоочията му и той не можеше да си намери място. Най-лош от всичко беше страхът, че Червената вещица ще изпълни заканата си. Охраняваха го зорко, но досега тази жена се изплъзваше като змия от всички постове в града. Защо да не проникне необезпокоявана и до него?
Началниците му вече проявяваха нетърпение, дори гняв. Ножът на мадам Гилотина заплашително се спускаше над тила му!
Въпреки че родителите й упорито твърдяха противното, той беше убеден, че зад маската се крие не някоя друга, а именно Женевиев Сен Жорж. Дори скицата, изготвена от художника по описанията на сержант Жилбер, много приличаше на нея. Тя беше, само тя!
Какво щастие, че един от най-верните му хора беше хванал писмо от родителите на Женевиев до дядо й, гражданина Никола Дюпре. В него двамата го молеха да им съдейства при бягството от Франция, макар че старият беше известен като верен привърженик на Събранието. Клод успя да ги залови и скоро щеше да ги изправи пред съда. Трябваше бързо да измисли нещо, за да узнае Червената вещица, че родителите й са в затвора. Те щяха да бъдат стръвта, с която се надяваше да залови дяволската им дъщеричка.