Женевиев възхитено се оглеждаше. Обхвана я странното чувство, че стаята е създадена лично за нея. Представи си разпилените върху възглавницата медноцветни коси, подчертани от меката светлина на свещите, отблясъка на златото върху светлата й кожа, златните искрици в смарагдовозелените очи, и си пожела Джъстин да я види такава, каквато беше в действителност. Жалко, че поне засега това изглеждаше невъзможно… При тази мисъл радостта й бързо помръкна.
След малко се опита да убеди самата себе си, че е щастлива, дето съпругът й не предявява изисквания към нея. Така поне щеше да се опази от риска да се разкрие някога двойната роля, която беше принудена да играе. Наранени бяха само гордостта и суетността й. Въпреки това сърцето я заболя, че никак не се харесваше на съпруга си.
— Спалнята е наистина прекрасна — проговори най-после тя, опитвайки се да придаде въодушевление на гласа си. Мисис Финчъм не откъсваше очи от нея и не биваше да заподозре, че бракът им съвсем не е това, което би трябвало да бъде.
— Така е — съгласи се със сияещи очи икономката. — Някои хора твърдят, че къщата е много отдалечена и самотна. Но аз веднага разбрах, че вие не сте от тях, милейди — допълни бързо тя. — Моля ви, отстъпете настрана, за да ви покажа тайния изход.
— Какво? — смая се Женевиев.
— Ей сега ще го видите, милейди. По-рано времената са били несигурни и семейство Тревилин се е принудило да предприеме някои мерки за собствената си безопасност. Господарите не са били толкова глупави, че да се оставят да ги заколят в собствените им легла. Затова строителите на Блекхийт Хол са вградили в стените на двете спални по един таен ходник.
Икономката протегна ръка и натисна част от ламперията в стаята за преобличане. Скритата вратичка се завъртя на пантите си и освободи тесен, тъмен изход с виеща се надолу стълба.
— Накъде води коридорът? — осведоми се развълнувано Женевиев, която веднага проумя, че този таен проход е много полезен за намеренията й.
— Тунелът е много дълъг. Минава под къщата и отвежда чак в пещерите на крайбрежните скали — обясни мисис Финчъм. — Но не се тревожете, милейди. Вратата се отваря само отвътре и не ви заплашва опасност отвън. — Жената натисна ламперията и вратата веднага се затвори. — Никой не знае за този тунел. Кой знае кога е бил използван за последен път. Показах ви го само за в случай, че в Блекхийт Хол избухне пожар. Да ни пази Бог от такова нещастие! Тогава няма да останете затворена в стаята си, а ще използвате тунела, за да избягате. А сега ще ви оставя сама да подредите вещите си и да се запознаете с обстановката. — Посочи с глава дебелия златен шнур, който висеше от тавана, и продължи: — Ако ви трябва Ротфелдер, дръпнете веднъж, ако искате да повикате мен — два пъти! Ще наредя да ви донесат топла вода и нещо за хапване. Вечерята се сервира в осем по настояване на лорд Джъстин, който държи на добрите маниери също като майка си. — След кратка пауза мисис Финчъм замислено продължи: — Надявам се да бъдете щастлива тук, милейди. Простете откровеността ми, но беше крайно време лордът да се ожени за вас. Уверена съм, че женитбата ще се отрази добре и на него. Знайте, че под нахалната му и самонадеяна външност се крие добро и нежно сърце.
— Благодаря ви, мисис Финчъм — отговори топло Женевиев и се постара да прикрие факта, че няма никакво влияние върху съпруга си.
Щом икономката се оттегли, в стаята се появи Джъстин, който учтиво се осведоми дали са й донесли всичко, което й е необходимо. После съобщи, че се оттегля в кабинета си, а тя е свободна да прави каквото си иска. След като й донесоха топла вода и лека закуска, Женевиев заключи внимателно всички врати към спалнята, нареди на Емелин да започне с разопаковането на багажа, запали една лампа и влезе в стаичката за преобличане, нетърпелива да се запознае отблизо с тайния изход.
Очевидно тунелът не беше използван от години. Младата жена тръгна предпазливо напред, като предварително постави напреки на вратата тежка мраморна статуя, за да не се затвори. Тежък, задушлив мирис проникна в ноздрите й, а при всяка стъпка около нея се вдигаха огромни облаци прах, които скоро я обгърнаха цялата. Разкиха се и едва не изпусна лампата. Тесните стълби водеха стръмно надолу. От каменните стени висяха огромни паяжини, прилични на дебела дантела. Женевиев с усилия си проправяше път към зейналата пропаст.
Скоро чу топуркане на безброй малки крака и с отвращение установи, че тунелът гъмжи от плъхове. Въпреки всичко решително продължи напред.
Стори й се, че е вървяла цяла вечност, когато най-после усети свежия полъх на морския бриз и разбра, че изходът е близо. Почвата под краката й стана влажна, стълбите се покриха с дебел зелен мъх и станаха хлъзгави. Женевиев трябваше да внимава да не падне. По едно време се спря и се вслуша. Някъде отдалеч долиташе плисък на вода и шумът на вълните й се стори като песен на сирени, която неотразимо я привличаше. Най-после се озова в крайбрежната пещера.