— Разбрах, Ив-Пиер — успокои го Женевиев. — Щом свършим, ще се срещнем тук.
Тя решително тръгна напред с фенер в ръка, опитвайки се да потисне треперенето си. Хладният и влажен въздух проникваше чак до костите й, а глухите звуци, които издаваха плъховете и някакви други живи същества, я плашеха до смърт.
Вървеше и бавно развиваше след себе си въжето. След няколко минути се озова в задънен ходник и разбра, че нямаше да намери пътя назад, ако го нямаше въжето. Пещерата се състоеше от безброй извити Коридори, много от които внезапно свършваха. Женевиев се движеше само по въжето и забиваше колчета в началото на всеки нов път. След това влизаше в следващия.
Кой знае колко пъти повтори тази процедура, но гледките, които се разкриваха пред очите й, бяха толкова впечатляващи, че не чувстваше умора. В мътната светлина на фенера проблясваха внушителни сталактити, увиснали като ледени висулки от таваните. По острите им ръбове се стичаха водни капки. Многоцветните сталагмити, забити здраво в земята, приличаха на мраморни обелиски, възникнали от стичащата се векове наред варовита течност.
По едно време Женевиев влезе в огромна подземна зала, обитавана от стотици прилепи. Уплашени от ярката светлина, животинките нададоха пронизителни писъци и се втурнаха срещу натрапницата със зли и заплашителни миши лица. Женевиев изпищя и хукна да бяга, докато не й стана ясно, че само е провокирала животните да я подгонят. Пусна фенера на земята, прикри го с тялото си и изчака ятото да отлети.
В този миг й хрумна чудесна идея. Изправи се и хукна след прилепите, като бързо развиваше въжето след себе си. С радост установи, че инстинктът не я е излъгал: прилепите знаеха къде се намира изходът от пещерата. Черният облак изскочи навън и се понесе високо в нощното небе. Женевиев излезе след тях и доволно се огледа. Морето достигаше почти до входа на пещерата и образуваше малък залив, достатъчен за влизането на корабната лодка.
Извади от джоба си парче тебешир и тръгна обратно към тунела. Отбеляза с тебешир всяко колче, което срещаше по пътя си, и скоро стигна до мястото на срещата, където Ив-Пиер вече я очакваше. Женевиев набързо му обясни как е открила изхода, после двамата тръгнаха отново към морето, като прикриваха по ъглите въжето и колчетата, за да не се забелязват. Освен това издърпаха въжетата от всички странични ходове, от които нямаше изход. Огледаха обстановката и доволни от свършената работа, тръгнаха обратно към извитите каменни стълби.
— Утре ще тръгнеш рано сутринта, за да повикаш екипажа — нареди шепнешком Женевиев. — Кажи им да маневрират около Лендс Енд и да хвърлят котва някъде наблизо. Но не до брега, за да не ги забележат. После изпрати лодката да ме вземе. Ще ви чакам в ранния следобед на входа на пещерата. Щом се кача на кораба, потегляме към Франция, приятелю!
— Но, капитане — опита се да възрази слугата, — кой ще изведе кораба през скалния проток? И как ще обясните отсъствието си от Блекхийт Хол?
— Обмислила съм и двата въпроса, Ив-Пиер — увери го Женевиев. — Стигнах до заключението, че ти ще изведеш «Ла Бел фий» през скалите, колкото и да не ти харесва тази мисъл. Смятам, че ще се справиш отлично.
Спътникът й само я изгледа и замислено кимна.
— Ако морето е тихо и небето е ясно, сигурно ще го направя. Но това все още не решава проблема за напускането на Блекхийт Хол. Не можете да заминете сама за толкова дълго време, мадмоазел.
— Зная, но сега ще ти обясня какъв изход намерих. Ще разкрия истината на Емелин и ще я помоля за помощ.
— О, капитане, нима смятате това за разумно? — попита невярващо Ив-Пиер. — Ами ако се разприказва?
— Не ми се вярва — отговори замислено Женевиев. — Ще я заплаша с незабавно уволнение и няма да й дам препоръки. Но тя ще предпочете да остане, защото е влюбена в Уентуърт, камериера на Джъстин.
— Този проклетник! — извика сърдито Ив-Пиер. — Още по-нахален е и от оня нещастник Кинси.
— Може и да си прав. Но Емелин наистина го обича. Сигурна съм, че ще си държи устата. Ще обясни на останалите, че страдам от нерви, имам непоносима мигрена и не позволявам да ме безпокоят по време на тежките пристъпи. Ще им каже, че обикновено се заключвам в стаята си и настоявам за абсолютно спокойствие. Само Емелин има право да се грижи за мен и да ме обслужва. Единственият лек за нервите ми е пълна тишина и почивка. Как смяташ, добре ли съм го измислила?