Женевиев хвърли поглед към къщите, разположени в полукръг около Площада на победата, и загрижено прехапа устни. Впи очи във вратата на техния дом и сърцето й силно заби. Знаеше, че не биваше да идва тук, но тази вечер някаква магическа сила я теглеше към Плас Виктоар. Защо ли? — питаше се замислено тя. Какво я беше накарало да дойде тук? Клод непременно беше оставил постове край дома им. Наоколо не се виждаше жив човек, но нищо чудно пазачите да дебнат някъде в тъмнината и ей сега да дойдат да я хванат.
И какво от това! — каза си решително тя. Щом беше дошла дотук, трябваше да влезе в къщата. Знаеше от Беноа, че родителите й отдавна вече не живеят там. Но очакваше да намери оставен от тях знак, който да я насочи към по-нататъшната им съдба. Трябваше да се огледа.
Кимна на Ив-Пиер да я последва и тръгна по тъмната задна уличка към входа за кухнята.
Вратата не беше заключена. Женевиев влезе предпазливо и ноздрите й леко потръпнаха, усещайки слабия мирис на току-що изгасена свещ. Някой беше влизал в къщата малко преди нея. Сложи ръка на шпагата си и с тревога зачака очите й да свикнат с мрака.
После изтича през кухнята към трапезарията и сърцето й се сви при вида на опустошенията, причинени от Клод и хората му. Краката й стъпваха по натрошен порцелан. Само злобата беше накарала тия мъже да изпотрошат всичко, което не им беше харесало или не бяха могли да отнесат. Побесняла от гняв, Женевиев прибави още едно към списъка на престъпленията, за които се беше заклела да отмъсти един ден.
Претърси набързо къщата и разбра, че човекът, който е бил тук преди малко, вече го няма. Учудено поклати глава и се запита кой ли е бил той. В спалнята на родителите си, осветена от ярка лунна светлина, която проникваше през прозорците с откраднати завеси, тя забеляза пробитата в стената дупка и се наведе да я разгледа по-подробно. Погледът й се спря на скъсаната златна верижка, паднала на пода. Наведе се да я вземе и сърцето й подскочи от радост. Вече знаеше кой е влизал тук преди нея. Сграбчи ръката на Ив-Пиер и от очите й потекоха радостни сълзи.
— Мама и татко са избягали през тази дупка — прошепна щастливо тя. — А Вашел е бил тук преди малко! Той е открил изкопания тунел. Погледни, Ив-Пиер! — Тя вдигна верижката, после трескаво измъкна изпод доминото си своята, която напълно приличаше на първата. — Аз ги поръчах, не помниш ли! На всяка верижка виси половин монета. Като ги съберем, става цяла монета. О, Ив-Пиер! Вашел е жив! Бил е тук малко преди нас. Усещам дори миризмата на одеколона му. Брат ми е жив и е на свобода, а родителите ми също са успели да избягат. Сега трябва да ги намерим и да ги изведем от Франция. Вашел вече е сигурен, че сме успели да се спасим, и сам ще тръгне към Англия.
— Смятам, че сте права, мадам Женет — отговори спътникът й. — Хайде да си вървим. Намерихме всичко, което ни трябваше. Сега ще отидем на Гревския площад да обмислим плановете си за утре.
Двамата побързаха да се измъкнат от къщата и се запътиха към Гревския площад, където пред Отел дьо Вил беше издигната ешафод.
Скрита в сянката на дърветата, Женевиев наблюдаваше страшната Мадам Гилотина и размишляваше за кървавата й история. До революцията тази отвратителна машина не беше позната във Франция. Използвали са я в Шотландия, Англия и някои други страни за обезглавяване на престъпници от благороден произход. Жозеф-Игнас Гилотен, лекар от Сент, убедил Събранието да издаде закон, според който всички смъртни присъди се изпълняват с помощта на машината. Твърдял, че обезглавяването е абсолютно безболезнено. Изпробвали го върху множество трупове от болницата Бисетр и, доволни от резултата, построили ужасната гилотина на Гревския площад. На 25 април 1792 година Луизет, както първоначално нарекли ужасния уред, обезглавила първата си жертва, някакъв обикновен уличен крадец. Но когато екзекуциите станали всекидневие, хората нарекли машината «гилотина» и с това увековечили името на «хуманния» лекар.
Гилотината беше поставена върху висока платформа, която се виждаше от всички страни. Площадът винаги беше пълен с народ. Женевиев с болка помисли, че и тя можеше да бъде една от безбройните жертви. Но и сега можеше да падне в ръцете на властите, ако не се пазеше достатъчно. Огромното, излъскано до блясък острие блестеше призрачно на лунната светлина, а пред огромния дървен блок, върху който се спускаше то, беше поставен кош за отсечените глави.
Женевиев знаеше, че веднага след екзекуцията маскираният палач хващаше главата за косите и я вдигаше високо във въздуха, за да я видят всички. Понякога мозъкът на жертвата продължаваше да работи няколко секунди след обезглавяването и по лицето ясно се изписваха ужас и болка, преди очите да изскочат от орбитите си.