Но новите властници не се задоволяваха с това страховито доказателство за своята мощ. Събранието беше поръчало на мадмоазел Мари Гросхолц, художничка от Страсбург, която преди революцията служеше на кралското семейство, да изготвя посмъртни маски на жертвите на гилотината. След това ги окачваха в известния кабинет с восъчни фигури на д-р Къртис и посетители от цяла Европа се стичаха да ги разглеждат.
— Ще вземем колата на Маре, Ив-Пиер — прошепна Женевиев. — Ще се погрижим стражите да не забележат пристигането ни. Кажи на Тибо да се опита да отвлече вниманието, като вдигне шум край Сен Жак ла Бушери, съвсем близо до черковната кула. Хората ще се обърнат нататък, а ние ще действаме бързо. Трябва да бъдем точни до секунда, иначе тежко ни се пише. Татко Ник даде ли ти всичко, което ни трябваше?
— Да, капитане. Дядо ви отново ни оказа ценна помощ. Докара и циганската каруца, и костюмите. Тази нощ ще отидем да ги вземем.
— Страшен е! — ухили се Женевиев. — Надявам се, че каруцата изглежда истинска, а костюмите ще ни станат по-добре отколкото ония проклети монашески раса. Слава Богу, че шевалие Дьо ла Тур-Жоли и приятелите му бяха ужасно отслабнали и не можеха да се държат на краката си, иначе стражите непременно щяха да забележат ботушите им и да ни изловят като пилци.
Ив-Пиер вдигна рамене.
— За толкова кратко време дядо ви направи най-доброто, което можа. Никой не го подозира — поне засега. Всеки ден пише пламенни сатири срещу благородническите си прадеди в буржоазните вестници. Шпионите все още не го дебнат, ала все пак излага живота си на опасност, като ни помага.
— Да, знам, и съм му благодарна. Само че много ми се искаше да знае къде се намират мама и татко — промърмори мрачно Женевиев, но скоро лицето й просия. — Надявам се Вашел да се отбие при дядо, преди да замине за Англия. Да вървим, Ив-Пиер! Нямаме никакво време. Може би в този момент Вашел е там!
С изпълнено с надежда сърце Женевиев се затича към кея и Ив-Пиер побърза да я последва. Внимаваха да се държат в сянката, но неволно движение привлече върху тях вниманието на постовете, застанали пред кметството и около гилотината.
— Спри! Спри или ще стрелям! — изкрещя мъжът. Вдигна пистолета си и го насочи право в главата на Женевиев.
Младата жена спря, защото опасността наистина беше сериозна. Едва забележимо помръдна ръка, за да нареди на Ив-Пиер да продължи, после вдигна ръце и се запъти към поста.
— Я виж ти! Какво виждам? — изсмя се триумфално мъжът. — Маскиран младеж? Да не си бил на бал, момче? Или случайно си шпионин на роялистите? Последните дни заловихме дузина типове, които бяха решили да се сравняват с Черния Мефисто. По дяволите! Градът е пълен с тая паплач! — И той отвратено се изплю на камъните. — Извади рапирата си — бавно, и я хвърли пред краката ми.
Женевиев се подчини с треперещи ръце. Оръжието падна с трясък на каменната настилка и звънът му прозвуча в ушите й като надгробна камбана. Без да я изпуска от очи, мъжът се наведе да го прибере.
— Какво ще кажеш за своя защита, момче? Нищо? Май си глътнал езика, а? — Постът се изсмя и сви рамене. — Е, добре. Ще те отведа при гражданина Рамбуйе. Съмнявам се, че съм заловил истинския Мефисто, но трябва да бъдем предпазливи. Последното пиленце, което ми падна в ръчичките, носеше в джоба си граната. Решил да вдигне във въздуха кметството. Доколкото си спомням, намери заслужения си край преди няколко дни. Тук, на този площад. — Постът посочи към гилотината и прокара пръст по шията си. — Млади или стари, ножът на доктора не преви разлика. Рано или късно всеки си получава заслуженото. За теб май ще бъде доста рано. А сега тръгвай — заповяда рязко той и заплашително насочи пистолета към гърдите й.
Женевиев се обърна и бавно се насочи към кметството. Сърцето лудо се блъскаше в гърдите й. Щяха да я предадат на Клод Рамбуйе и с нея беше свършено. Огледа внимателно площада и установи, че останалите стражи се тълпят около пристигналата току-що карета на един от членовете на правителството, спряла в северния край на площада. Никой не беше забелязал, че постът е заловил шпионин. Трябваше да намери начин да се изплъзне. Но мъжът, сякаш отгатнал мислите й, заби пистолета си в гърба й.
О, Света Дево, смили се над мен! — помоли се с цялото си сърце младата жена. Изглежда, небето моментално се отзова на молбата й, защото здрава ръка сграбчи откъм гърба поста, затисна устата му, а другата ръка се сключи около врата му. Мъжът толкова се уплаши, че в първия момент не можа да реагира, а когато почна да се отбранява, вече беше много късно. Силните пръсти стиснаха шията му, завъртяха я и вратът му се строши. Безжизненото тяло се свлече на паважа.