— Ноар! — прошепна слисано Женевиев.
Шпионинът, известен в цяла Франция под името Черния Мефисто, се ухили и зъбите му проблеснаха под черната копринена маска.
— Ноар? Значи така си ме нарекла, Руж? — прошепна развеселено той. — Много ми харесва. Да вървим! Побързай!
Той вдигна рапирата й, остави до трупа черна копринена маска, хвана ръката на Женевиев и я повлече след себе си през площада. Изтичаха до кея и скочиха в малката лодка, привързана до едно дърво. Мъжът набързо издърпа въжето, взе греблата и загреба към Рив Гош. Пантите бяха смазани, греблата обвити с кожа, и лодката леко и безшумно се плъзгаше по вълните.
— Къде ме водиш? — попита тихо Женевиев. — Имам работа, освен това хората ми ме очакват.
— След малко ще се присъединиш отново към тях — отговори небрежно Ноар. — Искам да те запозная с един приятел, който ще те скрие в театъра си. Там ще бъдеш на сигурно място. Ще изчакаме да затихне шумът около убийството. Приятелят ми е артист и пише за буржоазния вестник «Ла Лам». В действителност е верен привърженик на краля и работи за нас. Известен е под името «Ренар».
Женевиев едва не извика. В цял Париж имаше само един артист, достатъчно хитър и дързък, за да получи този прякор, и това беше дядо й. По дяволите! Татко Ник явно беше свързан с всички противници на новия режим. Трябваше да му даде знак да не разкрива самоличността й пред Ноар. Все още нямаше доверие в този странен мъж, който се изпречваше на пътя й. Макар че беше спасил живота й, не можеше да се разкрие пред него. Ако узнаеше името й, можеше да го издаде на Клод при мъченията.
И двамата мълчаха, защото много добре знаеха, че водата разнася надалеч дори най-слабия шум. Тишината се нарушаваше само от лекия плясък на греблата, които равномерна се потапяха във водата. Най-после бегълците достигнаха Рив Гош. Ноар завърза лодката и двамата с Женевиев се покатериха на улицата. Изтичаха през Рю Дофин към виещата се нагоре уличка, по която се изкачиха на булевард Сен Жермен. Тук, недалеч от Сен Жермен де Пре, най-старата църква на Париж, се намираше Театър Дюпре, светилището на татко Ник.
Двамата се облегнаха на стената, за да си поемат дъх. Фигурите им едва се различаваха в мътната светлина на уличните лампи. След минута, когато дишането й се успокои, Женевиев благодарно се обърна към Ноар.
— Мерси — проговори сериозно тя и се вгледа в мъжа, който беше влязъл в живота й по толкова необичаен начин. — Ти ми спаси живота.
— Да. Слава Богу, че тъкмо бях отишъл да потърся в Отел дьо Вил някои документи, които ми… трябват. — Той потупа вътрешния джоб на жакета си, където беше скрил откраднатите документи. — Но сега ми обясни какво търсеше ти там и как онзи усърден пазач можа да те залови.
— Нали ти казах — отговори неохотно Женевиев. — Имах работа. Постът ме видя случайно. Развълнувах се малко и проявих непредпазливост. Това няма да се повтори, уверявам те.
— Надявам се. О, Руж! Знаеш ли изобщо в каква опасна игра си се впуснала? Не искаш ли поне да ти помогна? След нощта в Консиержерията непрекъснато мисля за теб. Направо ме омагьоса, червена вещице. Вече съм сигурен, че наистина си магьосница…
Женевиев затаи дъх. Главата му се сведе към нейната, ръцете му обхванаха страните й, устните му се приближаваха към нейните.
Не бива да прави това, мислеше си трепереща тя. Нима не вижда колко съм объркана! Отчаяно се опита да си представи лицето на съпруга си, но когато устните на чуждия мъж докоснаха нейните, образът на Джъстин избледня и се разнесе като мъгла. Женевиев забрави всичко около себе си. Остана само този мъж — с търсещите устни и властното си присъствие, което я изпълваше цялата. Горчиво, болезнено чувство на вина опари сърцето й и тя се опита да се изплъзне от горещата прегръдка на Ноар. Но мъжът беше силен и твърдо решен да се наслади докрай на меките устни, които въпреки волята на жената се разтваряха да го посрещнат.
Женевиев престана да се противи на сърцето си. Макар че много й се искаше да бъде другояче, тя желаеше с душа и тяло този шпионин, на когото не знаеше дори истинското име. Искаше целувката му да трае цяла вечност, искаше много повече от една целувка.
Господи! Какво правеше той с нея? Защо преставаше да мисли, когато се озовеше в обятията му? Защо се превръщаше в лекомислено същество без капка здрав разум, затова пък препълнено с парещи чувства?