— Ех, и ти, Роуз, просто си го представях! Много се съмнявам, че ще срещна някога подобен човек — засмя се Кити и се отпусна на столчето пред тоалетния шкаф. — Ако не облечеш гръцката рокля, аз също няма да ида на бала. Цяла вечер ще скучая в компанията на двамата глупаци.
Тя сведе очи към скръстените в скута си ръце и успя да изстиска няколко крокодилски сълзи, които заблестяха по миглите й.
— Мен не можете да заблудите, мис — отговори натъртено Роуз, но младото момиче наистина се разхълца и раменете му се разтресоха от плач. — Моля ви, мис, не си го слагайте на сърцето! Престанете да плачете, моля ви! Добре, от мен да мине, ще дойда с вас. — Роуз примирено отпусна ръце. — Ще облека гръцката рокля, но ви уверявам, че ако ме оставите цяла вечер сама с ония… глупаци, после ще се скараме сериозно.
Вашел Сен Жорж се стресна, като видя насреща си голямата, стара, но добре поддържана карета, която излезе от портите на Нортчърч Аби. Веднага позна каретата на чичо си Уилям. Запита се накъде ли се е запътил толкова късно през нощта намръщеният му роднина, защото много добре си спомняше, че лорд Нортчърч не понасяше светски забавления, на които присъстваха и дами. Същото важеше и за любимия му син Джъстин. Бащата и синът предпочитаха да гонят дивеч или да играят карти в един от многобройните частни клубове на Лондон. Вечерите прекарваха обикновено в къщи.
Може би Джъстин е дошъл при родителите си, размишляваше Вашел, и е приел да придружи Женевиев на някаква забава. Не, невъзможно. Нали татко Ник му поне съобщил, че сестра му е в Париж. Още не можеше да се опомни от страшната вест. Малката му сестричка беше станала контрабандистка и спасяваше френски благородници от ножа на гилотината! Трябваше да поговори сериозно с нея, а и с братовчеда, който позволяваше на съпругата си да се впуска в подобни опасни приключения. Макар че Джъстин вероятно не беше осведомен за постъпките на жена си, или поне така твърдеше татко Ник.
Женевиев — жена на Джъстин! Вашел едва не изохка при тази ужасна мисъл. Никога нямаше да проумее как есетра му се е съгласила да се омъжи за този скучен и нахален братовчед. Открай време късаше нервите и на двамата. Защо Женет не почака брат й да се прехвърли в Англия, за да я въведе в обществото и да я запознае с достойни за женитба кавалери? Защо вместо това избърза да се омъжи за ужасния си братовчед?
Дали в каретата не седеше точно той? Сигурно беше така. Лорд Уилям никога не излизаше по това време. Внезапно му хрумна злобна идея и Вашел коварно се ухили. Подкара купения в Лайм Риджис кон към края на пътя и нетърпеливо претърси джобовете си. Някъде трябваше да е пъхнал старата копринена маска, с която беше скрил лицето си от нахалните моряци, които го прекараха през Ламанша. Най-после я намери и набързо завърза копринените панделки. Засмян до уши, младежът подкара коня си право към средата на пътя и се изпречи пред каретата.
— Спрете веднага и не правете опити да избягате! — изкрещя той и с облекчение установи, че каретата наистина е на вуйчо му. Иначе щеше да му се наложи да ограби чуждо превозно средство. — Парите или живота! Ей, я пусни оръжието, глупако! — изкрещя той на мъжа, който седеше до кочияша и беше посегнал към мускета си. — Не ме принуждавайте да стрелям! Слизайте, вие двамата, хайде! Скрийте се в храстите и ако ви е мил животът, не мърдайте.
Когато двамата мъже се свиха в гъстия храсталак, Вашел слезе от коня, пусна юздите и отвори вратичката на каретата.
За голямо свое учудване се озова лице в лице не с братовчеда си Джъстин, а с две напълно непознати млади дами, които явно отиваха на бал с маски. Едната, очевидно високопоставена лейди, беше облечена в светлосиня гръцка рокля, обшита със злато. Лицето й беше скрито под синя маска. Прислужницата й носеше ливреята на домашния персонал, макар че според Вашел облеклото й нямаше много общо с обичайните одежди на камериерка.
— Кои сте вие? — попита на английски той и хвърли бърз поглед към герба на вуйчо си, за да се убеди, че не се е объркал.
— Ами… ние… — заекна Роуз, която едва дишаше. Не можеше да откъсне поглед от черните дула на двата пистолета, насочени право в гърдите й.
— Я махнете тези оръжия — изфуча ядосано Кити. — Не виждате ли, че мис Мениринг се уплаши до смърт? Как смеете да се държите така? Не бойте се, мис Мениринг! — Тя нежно потупа по ръката ужасеното момиче. — Няма от какво да се страхувате. Без съмнение господинът иска само да ни ограби. — Тя критично изгледа Вашел. — Отвратителен крадец! — изкрещя възмутено и гордо изправи глава. — Как не ви е срам да нападате две беззащитни жени!