Двете острия се кръстосаха, металът прозвънна и противниците веднага направиха крачка назад. После оръжията отново се срещнаха, този път с по-голяма сила, въпреки че всеки все още изпитваше силата и умението на другия. И двамата се усмихнаха мрачно, установявайки, че са попаднали на достоен противник. Най-после битката стана сериозна, сякаш по безмълвно споразумение. Всеки беше твърдо решен да победи другия.
Дяволското дрънчене, с което закалените стоманени острия се кръстосваха, отекваше в тясната кабина. Женевиев и Ноар нападаха и се оттегляха, приближаваха се и се раздалечаваха и с всяко елегантно, умело нападение и всяка умна, заплашителна контраатака уважението и възхищението им към противника нарастваха.
По челото на Женевиев избиха капки пот, които се стичаха под маската право в очите й. Затова размаха рапира във въздуха, принуди Ноар да отскочи назад и бързо ги изтри с ръкав. После прокара език по пресъхналите си устни и отново впи очи в противника си.
Ноар се усмихна — подигравателна, надменна усмивка, която болезнено й напомни за Джъстин и оня полузабравен ден преди много години в двора на Шато Сюр Мер. Колко й се искаше да изтрие от лицето му тази ужасна усмивка!
Рапирите отново се кръстосаха и дуелът продължи с неотслабваща сила. Женевиев много добре разбираше, че е в неизгодно положение, защото Ноар имаше по-голям обхват, а тясната кабина не позволяваше прилагане на хитрост. Непрекъснато се натъкваше на стена или на някаква мебел. По едно време се блъсна дори в печката и въглищата се изсипаха на земята.
Ноар спря и изненадано вдигна вежди.
— Защо искаш да горим в пламъците на ада, Руж? — промълви подигравателно той. — Имам по-добро предложение как да се стоплим.
Женевиев смръщи вежди и по лицето й се изписа желание за убийство. Вместо отговор, тя се втурна право напред и му нанесе силен удар. Ноар обаче беше подготвен за атаката и умело се защити. Женевиев и този път трябваше да се оттегли.
Силите й изневеряваха. Дишането й се ускори и тя разбра, че няма да издържи още дълго. Трябваше веднага да измисли нещо, иначе беше загубена. Отчаяно се втурна напред и го нападна с последните си сили. В този миг проумя, че досега противникът й се е въздържал да покаже цялата си сила. Ето че се нахвърли срещу нея и без усилие отби отчаяните й атаки. Женевиев не можеше да се справи с него. С умел удар мъжът разкъса ръкава на ризата й, без изобщо да нарани кожата й. После с тих вик на радост отряза къдрица от огненочервената коса. Сграбчи я със свободната си ръка и едновременно с това изтласка назад противничката си. Женевиев се спъна в скрина и падна. Ноар изби рапирата от ръката й. Захвърли самодоволно своето оръжие, скри къдрицата в джоба си и се наведе над Женевиев. Сложи ръце на раменете й и я притисна здраво. Тя го заудря отчаяно и се опита да се изправи. Усилията й останаха напразни. Осъзнаваше безплодността им и смешното положение, в което беше изпаднала, и с последни сили впи гневни очи в противника си. Когато Ноар има наглостта дори да се изсмее, Женевиев окончателно загуби самообладание. Гласът й се възвърна и от устата й излязоха някои съвсем неподобаващи за една дама изрази. Ноар се изсмя повторно и яростта й избухна с нова сила.
— Какви са тия ругатни? — проговори през смях мъжът. — Веднага си личи, че прекарваш времето си сред грубите моряци. Загуби облога и сега трябва да плащаш. — Очите му потъмняха, погледът му се плъзна с възхищение по стройната й фигура и спря като прикован на гърдите й, които конвулсивно се вдигаха и отпускаха. — Толкова отдавна искам да видя какво криеш под проклетото мъжко облекло…
Женевиев едва си поемаше дъх.
— Ти си измамник! Нали каза, че ще искаш откуп!
— Казах, че при известни обстоятелства бих могъл да направя и това — поправи я меко той. — Но сега решавам друго. Ти си много по-ценна от ковчеже с луидори. Сигурен съм, че ще ти хареса да те любя.
— Не! В никакъв случай!
— Наистина ли? — попита той все така меко. — Не ме лъжи, Руж. Да не мислиш, че не усещам лудото биене на сърцето ти? Искаш ме също така силно, както аз теб.
— Не! В никакъв случай — повтори отчаяно тя, макар да знаеше, че Ноар говори истината. Прав беше, разбира се. Дори само близостта му я подлудяваше и чувствата й избликваха с невероятна сила.
— Искам да стана! — извика тя.
— Ще спазиш ли уговорката ни?
— Не!
— Тогава ще се отнеса към теб като към всеки друг, който не изпълнява договор — заяви той.
Преди Женевиев да разбере какво е имал предвид, Ноар издърпа от скрина дълъг копринен шал и го уви около китките й.