— В любовта всичко е позволено, Руж — отговори също така тихо той. — А аз те обичам истински, повярвай ми. Боже Господи, колко те обичам! Повече от живота си! Готов съм да дам всичко, което имам, за да те получа. Но ако не искаш да станеш моя, трябва само да ми кажеш. Ще си отида и никога вече няма да те видя.
— Не! Не бих могла да го понеса. Зная, че не бих могла — пошушна Женевиев. — Вземи ме. О, вземи ме още сега, Ноар! Сърцето ми прелива от любов към теб.
За миг мъжът затвори очи. Сърцето му направи огромен скок.
Ще намеря начин да я задържа завинаги, обеща си той. Непременно ще го направя.
После хвана шпагата, която беше захвърлил настрани, и преряза въжетата, които стягаха ръцете и краката й. Смъкна набързо дрехите си и нежно легна върху нея. Слабините му трепереха от възбуда и желание.
Женевиев се вкопчи в него и ръцете й трескаво замилваха тялото му. Искаше да навакса пропуснатото досега. Зарови пръсти в разрошените тъмни коси, притисна тила му, после плъзна ръце по гърба му и здраво обгърна кръста му. Върхът на члена му се притисна към входа на утробата й и Женевиев потрепери, когато горящото острие се потопи в топлото, очакващо го лоно. Прониза я момински свян и тя неволно се напрегна, очаквайки неизбежната болка.
Ноар стреснато отвори очи, когато почувства, че жената под него е още девствена. Невъзможно! — помисли си той. Нали беше омъжена! Господи, защо не му го каза? Щеше да бъде по-мек, по-нежен… Но вече беше много късно. Желанието му да я има беше толкова силно, че прогонваше всички разумни мисли от съзнанието му. Продължи устремния си натиск и задуши вика на болка с устните си, усещайки как нежната ципа се разкъсва под напора му.
— Няма да боли дълго — промърмори той с лице до нейното. — Не биваше да го премълчаваш, Руж! Защо не ми каза?
— Това нямаше да промени нищо — прошепна в отговор тя и призна: — Радвам се, че беше първият.
Сърцето на мъжа потръпна от радост и прегръдката му стана още по-силна. Известно време лежа неподвижен, очаквайки Женевиев да свикне с новото усещане в тялото си. После внимателно се раздвижи. С дълги, бавни тласъци проникна още по-дълбоко в утробата й. Женевиев почувства как по тялото й се разливат сладостни вълни и от гърлото й се изтръгна дрезгав вик на страстна отдаденост. Надигна се срещу любимия си и телата им се залюляха в онзи прастар ритъм на любовта, който ги изпрати далеч във висините на насладата. Накрая и двамата се задъхаха и почувстваха как вътрешностите им се разкъсват на хиляди частици, които се понасят някъде в пространството. Женевиев усети експлозията в тялото си и в същия момент Ноар спря буйните тласъци. По тялото му премина тръпка и от гърдите му се изтръгна дрезгав стон на върховна наслада.
Женевиев остана да лежи тихо под него, вслушвайки се в задъханото си дишане и в лудото биене на сърцето си. Вече знаеше със сигурност, че за нея никога няма да има друг мъж. Този непознат беше завладял сърцето и тялото й и щеше да го задържи завинаги.
Ние с Ноар сме като морето и пясъка, мислеше си тя, всеки е безкраен и сам без другия.
Ноар безмълвно се отдръпна и я притегли в обятията си. Нежният мускусен дъх от тялото й се смесваше с финия парфюм от цвят на лилия. По кадифената й кожа блещукаха капчици пот. Тази жена беше негова, сега и завинаги. Никога нямаше да я пусне да си отиде. Трябваше да намери някакъв изход от безизходното им положение. Не можеше да живее без нея.
— Що за човек е съпругът ти? — попита тихо той и погледът му невярващо се плъзна по кървавите следи по бедрата й. — Дори не те е докоснал… По дяволите! Сигурно е сляп или някой идиот!
— Нито едно от двете — възрази решително Женевиев. — Вече ти казах: просто не се интересува от мен.
— Тогава явно е луд. Безчувствен, самонадеян глупак! Не те заслужава. Ти си предопределена за мен, мила, и го знаеш, нали? Кога ще те видя пак?
— Не зная… — Женевиев измъчено прехапа устни. — Ще дойда при теб веднага щом успея да се измъкна незабелязано. Ще те намеря където и да си. Ще го направя, повярвай ми. А дотогава ще броя часовете, любими.
— Аз също, мила. Аз също.
— Ами корабът ти? Сега ще се върнеш на борда, нали? — попита колебливо тя, надявайки се да го задържи поне още малко.
— Знаеш, че трябва да го направя. На мое място и ти би постъпила така.
Тя кимна.
— Кажи на хората си, че съм избягал — усмихна се Ноар. — Жалко, но ще трябва да ги разочароваш за големия откуп.
Той я целуна нежно, после неохотно стана и започна да се облича. След минута вече беше изчезнал. Женевиев затвори очи и се вслуша в тихия плясък на водата, който й подсказваше, че Ноар плува към своя кораб.