— Предупредих ви да внимавате с безскрупулни приятели, готови да използват безсрамно благоприятни обстоятелства…
— Да… Освен това искахте да ми прочетете лекция за реалния живот. Току-що това ли направихте?
— Реалност ли? — прошепна Рифър. — Не съм сигурен дали изобщо вече зная какво значи това…
Сладък ужас обзе Катрин, когато връхчетата на пръстите му се плъзнаха по шията й, тя извърна глава леко встрани, за да се наслади по-дълго на милувката, но в широко разтворените й очи се четеше страх.
На не повече от пет крачки, на фона на морето от светлини в балната зала, се очерта тъмният силует на мъж, едната му ръка беше свита в юмрук, в другата стискаше малка кристална чаша.
Катрин се изтръгна от прегръдката на Монтгомъри.
— Хамилтън! — прошушна тя объркана.
— Дано не преча много! — гласът на старши лейтенанта беше леден.
Тя тръгна колебливо към него.
— Хамилтън…не е каквото си мислиш…
— Не е ли? В такъв случай обясни ми, моля те, какво е. Молиш ме да ти донеса чаша вода, политаш в танца с младеж, на когото едва преди малко си била представена, а десет минути по-късно те намирам в неговите обятия! Та какво трябва да си помисля? — изсумтя той.
— Хамилтън, моля те…
— Онова, което видях, ми стига. Придобила си, изглежда, напоследък навика да се оставяш съвсем непознати да те целуват и не намираш в това нищо неприлично, така ли?
Монтгомъри въздъхна продължително и извади тънка черна пура от вътрешния джоб на редингота си.
— Не давате на дамата възможност да ви обясни. Наистина жалко, защото би могла да ви каже, че идеята за тази целувка беше единствено и само моя. Тя просто я изтърпя.
— Просто я изтърпя, значи? — Гарнър наблюдаваше с вкаменено лице как търговецът си запалва преспокойно пурата.
— Но тя има рожден ден, нали?
— А вие използвате безсрамно този факт, за да й се натрапите?
— Не съм й се натрапвал — възрази спокойно Монтгомъри. — Аз просто й честитих.
Сгърчените пръсти на Хамилтън можеха всеки миг да строшат тънката чаша, която държеше.
— Катрин, сега трябва да се прибереш вътре… Въздухът тук вънка става непоносимо студен.
— Идваш ли с мен? — измърмори тя умолително.
— Още не. Монтгомъри и аз още не сме приключили разговора си.
Катрин докосна ръкава на китела му.
— Хамилтън, моля те…
Гарнър отблъсна ръката й.
— Казах ти да се прибереш! Сега става дума за нещо между Монтгомъри и мен.
— Съжалявам, но се налага да ви възразя — Рифър беше вперил поглед в нажежения връх на пурата, сякаш наоколо нямаше нищо по-интересно. — Бих имал за какво да поговоря с госпожица Ашбрук, не с вас. Въпреки това съм готов да се извиня, за да сложим край на това наистина необикновено недоразумение, което явно ви създава големи проблеми. Просто нямах представа, че времето на дамата е било запазено за вас.
Хамилтън изскърца със зъби.
— Катрин може да разполага свободно с времето си и ако желае да го прекарва в компанията на безпринципни нехранимайковци, това си е нейна работа.
Монтгомъри дълго мери с поглед драгуна от глава до пети, после изрече с кадифен глас:
— Мога само да повторя — съжалявам, че неволно съм ви настъпил по крака. Та, ако пожелаете сега да ме извините…
Той се поклони учтиво на Катрин и понечи да влезе в залата, но в този миг сабята на старши лейтенанта напусна със съскане ножницата си и стоманеният й връх докосна дантеленото жабо на Монтгомъри.
— Извинение не е достатъчно — изсъска Гарнър. — Освен ако не признаете открито, че сте не само нахалник, но и страхливец.
— Какво, по дяволите, става тук?
Катрин се сви, чула кънтящия глас на баща си, а на лицето й не остана капчица кръв. Сър Алфред изскочи на терасата, следван от полковник Хафярд, Деймиън и Хариет.
— Пак питам — какво е станало тук? Старши лейтенант, махнете проклетото си оръжие и ми обяснете държанието си.
— Тъй вярно — излая полковникът. — Вие сте гост в този дом и тук не е място за игрички със саби.
— Да, но е също тъй недопустимо в този дом да се допускат оскърбления, каквито този… този джентълмен си позволи спрямо Катрин и мен — възрази Гарнър.
— Какво? Какви оскърбления?
На Катрин й идеше да потъне вдън земя. Деймиън и Хариет се бяха втренчили в нея, сякаш бяха сигурни, че тя е виновна за всичко, а полковник Хафярд беше стиснал неволно дръжката на сабята си, сякаш имаше намерение да посече всеки, който помръдне от мястото си.
Лицето на сър Алфред стана пурпурно червено.
— Вече ви казах да скриете оръжието си, старши лейтенант! Ако тук наистина се е случило нещо невероятно, ще изясним спокойно всичко.