Свещеникът се сви ужасен.
— Лорд Ашбрук, не мисля, че…
— Изобщо е излишно да мислите — прекъсна го рязко сър Алфред. — От вас се иска само да изкаканижете необходимите текстове.
— Да, но законността на…
— Обещавам да дам израз на признателността си за извънредното ви разрешение. Какво ще кажете за нов покрив за църквата?
— Не… не това е проблемът, ваше превъзходителство. Аз просто…
— Какво има? Хайде, изплюйте най-сетне камъчето!
— Не е редно да принуждавате дъщеря си със заплахи да се омъжи. Това е неморално и…
— Дрън-дрън, та пляс! Такъв е бил обичаят векове наред и никой не е поставял под съмнение законността на такива бракове. Коренът на много съвременни злини е, че се разрешава на глупави деца сами да определят бъдещето си. Моята дъщеря ще се омъжи тази нощ, отче, и ако не за господин Монтгомъри, тогава за първия коняр, който ми падне подръка.
Катрин пристъпи бавно от сянката. Лицето й беше бледо като платно и тя отправи умоляващ поглед към майка си. Бракът на лейди Карълайн и сър Алфред е бил уговорен от семействата, без изобщо да ги питат дали изпитват един към друг, ако не влечение, то поне малко симпатия. Катрин винаги бе мечтала за брак по любов, но майка й не й се притече на помощ дори в този съдбовен миг.
Затова пък Деймиън хвана ледено студените й ръце.
— Кати, не си длъжна да го сториш. Татко не може да те принуди. Можеш да живееш при мен в Лондон и…
Тя вдигна ръка и я притисна към устата му.
— Мили ми братко, най-добри ми приятелю, той не ме принуждава, той просто ми изложи ясно лошите последици, които би имало колебанието ми. Не се тревожи, всичко ще се оправи. Но сега трябва да ми помогнеш да преживея тази… тази неприятност.
Катрин изглеждаше съвсем спокойна. Прекалено спокойна и примирена, каза си Деймиън, който познаваше твърде добре пламенния темперамент на сестра си. Сигурно е намислила нещо…
Свещеникът се изкашля и Катрин пристъпи решително напред. Черните като въглен очи на Монтгомъри се местеха, изпълнени с презрение, от едно към друго лице, преди да застане със свити юмруци и прехапани устни до годеницата си.
Отец Дювал изпълни цялата церемония на бракосъчетанието, без да погледне двойката нито веднъж. Вместо това се беше втренчил в лавиците с книги, за да може да произнесе обичайните въпроси. Въпреки това видя с крайчеца на окото, че раната на слепоочието на младоженеца пак се беше отворила, а когато червена капка кръв капна върху снежнобялата му копринена риза, клетият свещеник съзря в това лош знак, предвещаващ бъдещи трагедии.
ГЛАВА ПЕТА
Катрин Ашбрук Монтгомъри стоеше като вцепенена в стаята си и наблюдаваше мълчаливо как цяла тълпа слугини изпразва гардеробите и скриновете й. С безмълвно поклащане на глава решаваше дали една дреха трябва да се сложи в багажа, или да се остави. Изпърво заповяда да изгорят всичко, което ще остави, но после й хрумна да подари тези вещи на прислугата. Двата огромни сандъка, в които подреждаха най-ценното от онова, което притежаваше, бързо се напълниха, а трябваше и да бързат, защото след зловещата венчавка нейният съпруг я осведоми с леден тон, че би желал да напусне още в ранни зори Роузууд Хол. След това излезе с широки крачки от библиотеката и оттогава тя не го беше виждала.
Вцепенена беше най-точното определение на състоянието й. Тялото й, разумът и чувствата — всичко беше сякаш притъпено, струваше й се, че не е действащо лице, а безучастна наблюдателка. Сякаш някъде от много далеч виждаше как Хариет избухва отново, и отново в сълзи, но тя самата отдавна не плачеше. Пък и какъв смисъл? Беше омъжена за човек, когото не обичаше и почти не познаваше. Уверенията на Деймиън, че Монтгомъри бил образован, културен и съвършен джентълмен, бяха за Катрин слаба утеха.
На два пъти й мина през ума да посети Хамилтън, но и двата пъти се върна още след първите крачки. Казаха й, че раненият е настанен в една от стаите за гости, след като докторът го шил повече от два часа върху кухненската маса. Какво ли си мислеше Хамилтън за нея? Как ще реагира на новината, че тя е сега госпожа Рифър Монтгомъри? Щеше ли да е щастлив, че се е отървал по чудо от ноктите й?
Тя прекрачи купчина отделени дрехи и тръгна пак към вратата.
— Катрин? — изгледа я подозрително Хариет. — Къде отиваш?
— Аз трябва да го видя — прошепна Катрин.
— Кого?
— Хамилтън. Трябва да се опитам да му обясня…
— Катрин, недей. Защо трябва да измъчваш излишно и себе си, и него? Нали не можете вече нищо да промените.