Катрин изправи рамене, излезе, упорито решена, в коридора. Стори й се невероятно, че откъм партера все още долитаха музика и смях, но баща й не беше видял причина да прекъсва празненството по случай рождения й ден, напротив, той даже вдигна тост за младоженците. Повод за толкова смях беше, разбира се, тя — предизвиканият от нея скандал щеше да бъде следващите няколко месеца основна тема за отбраното общество.
Тя още носеше разкошната копринена бална рокля и полите й прошумоляха тихо, когато се запъти към крилото за гости. Наближаваше четири часът сутринта и за щастие не срещна никого из тихите коридори, слабо осветени от свещи и аплици.
Вратата на Хамилтън беше леко открехната и Катрин се приближи на пръсти и надникна предпазливо в стаята. Там миришеше силно на тревите и мехлемите, с които доктор Мур лекуваше раната. Една-единствена свещ гореше на нощната масичка, а до широкото легло с балдахин и прозрачни завеси седеше слугиня, оставена да бди през нощта.
Катрин сложи пръст на устните си и направи на жената знак да я остави за малко насаме с ранения. Притиснала двете си ръце към гърдите, за да укроти силното сърцебиене, тя пристъпи към леглото. Очите на Хамилтън бяха затворени, потрепващите клепачи бяха покрити с тънка пелена пот. Капки пот се стичаха по челото и слепоочията му и се губеха в тъмнорусата коса, прилепнала мокра към главата. Кожата му беше пепеливо сива, а пръстите вкопчени от болка в чаршафа, с който беше покрит от кръста надолу. Мускулестите му гърди бяха обгърнати от дебела превръзка, оцветена в жълто от някакво лекарство и с избила тук-таме кръв.
Катрин облиза пресъхналите си устни и спря — колебаеше се дали да си тръгне, или да остане. Хамилтън спеше, навярно полузамаян от опиума в синьото шише на нощната масичка. Горещи сълзи потекоха по бузите й, докато се наведе над болния и целуна нежно потното му чело.
Той отвори неочаквано нефритенозелените си очи, които сега трескаво блестяха. Едва след няколко секунди позна гостенката си.
— Катрин? Ти ли си, Катрин?
— О, Хамилтън, как можах да ти причиня това? — Тя коленичи до леглото и сълзите й закапаха върху свитата му в юмрук ръка.
— Ти нямаш вина, Катрин. Грешката беше моя. Подцених го, а той… той се оказа по-добър от мен.
— Не, Хамилтън, не! Той не е по-добрият, не! Той е отвратителен, лукав и безсърдечен…
— Катрин… — Той преглътна мъчително и взе ръката й в своята. — Всемогъщи боже, Катрин, наистина ли го стори? Наистина ли се омъжи за него?
— Нямах друг избор — изхълца тя. — Татко ме принуди. Беше полудял от гняв и заплаши, че ще ме изхвърли от къщи, ще ме лиши от наследство или ще ме омъжи за първия срещнат коняр.
— И ти се омъжи за онзи тип?
— Нямах друг изход — повтори Катрин с обляно в сълзи лице. — Той щеше да ме натири от къщи и къде щях да отида? Към кого можех да се обърна, след като зная, че ти ме мразиш и Деймиън ме мрази, и…
— Аз да те мразя? — Хамилтън отново се обля в пот. — Та аз не те мразя, Катрин. Ти си моя. По дяволите, само моя. И никое арогантно копеле няма да те докосне, докато съм жив!
Той се опита да стане и отблъсна ядосано ръката на Катрин, която се опита да му попречи.
— Хамилтън, какво правиш? Раната ти…
— Онзи тип няма да те има, кълна ти се! Ще го убия, преди да успее да те открадне от мен.
— Не можеш, толкова си слаб сега. Раната ти пак ще се отвори и…
— Ти си моя, Катрин, моя! — Непоносима болка прониза гърдите му и той се строполи с разкривено лице и плувнал в пот върху възглавниците. Устните му се движеха, но нямаше сили дума да изрече.
Катрин избърса лицето му с влажна кърпа и му заговори успокояващо.
— Хамилтън, знаеш, че те обичам. Трябва да знаеш, че те обичам.
Очите му леко се отвориха.
— Никому няма да позволя да ме направи за смях — изсъска той. — Никому! Ако те отведе, ще ви последвам, та ако ще и до края на света! Той не бива да се измъкне ненаказан. Той няма да се измъкне ненаказан, кълна ти се!
Откъм коридора се чуха стъпки. Катрин му прошепна бързо в ухото:
— Не бива да предприемаш нищо, преди да се възстановиш. Моля те, Хамилтън, обещай ми!
— Знаеш ли, онова беше трик…Представа нямам как го направи, но сигурно е било трик. Мен още никой не ме е побеждавал на дуел… Да, точно така, някакъв долен трик…
— Хамилтън, толкова искам да остана при теб, но ни трябва време. Раните ти трябва да заздравеят, а татко трябва да проумее какво е направил. Не, чуй ме… — тя сложи нежно пръст на устните му, за да му попречи да й възрази. — Тази заран ще тръгна с Монтгомъри. Просто нямам друг избор, но още в първата странноприемница ще му заявя ясно, че нямам намерение да го придружавам и по-нататък. Ще те чакам там, Хамилтън, и ще можем… ще можем да избягаме заедно! Ще те последвам където пожелаеш, скъпи… до всяко място на този свят!