— Монтгомъри е твой съпруг. Той може да те принуди…
— Той не може за нищо да ме принуди — възрази му тя разпалено. — Освен това бракът беше сключен не само против моята, но и против неговата воля, тъй че ще е предоволен да го анулира при първа възможност. — Освен това съм вече на осемнайсет — зашепна тя още по тихо. — След анулирането на брака моята зестра ще ми принадлежи и ще настоявам Монтгомъри да ми я върне.
Очите на Хамилтън бяха сякаш стъклени, но той се опитваше да разбере всичко, което тя му казваше.
— Хамилтън, той няма да ме докосне, кълна ти се. Докато ти ме обичаш и ме желаеш, никой мъж няма да получи онова, което ти принадлежи.
Ръката му обви шията й и той притисна устни към нейните. Не, целувката съвсем не беше нежна — зъбите му се впиха в устните й, а горещият му език беше възкисел, но Катрин надви нежеланието си, защото знаеше, че е целувка на отчаянието, безпомощността и гнева.
— Кажи ми, че ме обичаш — заповяда той рязко.
— Обичам те, Хамилтън. Обичам те от цялото си сърце.
— Кажи ми, че желаеш само мен.
— Желая единствено теб — прошепна тя страстно, но съвсем тихо, защото нощната болногледачка се беше върнала, а и доктор Мур беше наминал да види пациента си. — Почивай си, скъпи. Скоро ще бъдем заедно, кълна ти се.
Каретата спря пред парадния вход на Роузууд Хол, когато утринната заря обагри хоризонта в светлосиньо. Последните звезди още блестяха на небето и тънка мъгла забулваше земята. Катрин стоеше в хола, където трябваше да се сбогува със семейството си. Над сивия си кадифен пътен костюм носеше леко вълнено наметало, към него малка сива плъстена шапка и ръкавици. Кожени гамаши трябваше да пазят краката й от влага и кал.
Твърдо бе решила да не плаче. След безсънната нощ имаше тъмни сенки под очите и беше много бледа, но й доставяше известно удовлетворение, че баща й не издържаше укоризнените й погледи. Той стоеше, присвил устни, явно неразположен след гуляя. Очите му бяха кръвясали, дантеленото жабо над плисираната яка изкривено, на гърдите ризата му беше на лекета.
— Кати?
Катрин си позволи лека въздишка, когато Деймиън я прегърна, за да й вдъхне кураж.
— Кати, не зная какво да кажа…
Измъченото му лице я изкушаваше да го посвети в плановете си, но не искаше да прави отново прибързани заявления. Деймиън беше казал все пак, че тя може да живее при него в Лондон и беше сигурна, че ще удържи на думата си още щом тя се отърве от Монтгомъри.
— Ех, няма как. Не съм първата дъщеря, изхвърлена като ненужен багаж — каза тя с горчивина. — Но ако бях на твое място, бих обявила час по-скоро в църква годежа с Хариет… преди някой да съсипе и твоето щастие.
Нарочно го каза високо, за да чуе и баща й саркастичната забележка. Сър Алфред се изчерви и се изкашля, но надеждата й, че ще се извини беше напразна.
— Бъди щастлива, дъще! Дръж се прилично и покажи на този Монтгомъри от какво тесто сме замесени ние, Ашбрукови. А сега се сбогувай с майка си и обещай, че ще ни съобщиш адреса си в Лондон, за да може тя да те посети.
Сълзите напираха в очите на Катрин, но тя успя със сила на волята да ги сдържи поне докато се сбогуваше с майка си. Лейди Карълайн, изглежда, също беше прекарала безсънна нощ, но беше очевидно и твърде доволна, което даваше основание да се предположи, че е будувала не от загриженост за дъщеря си, а защото лорд Уинстън й е попречил по много приятен начин.
— Довиждане, майко. Не допускай по моя вина да ти се появи, та макар и един-единствен, бял косъм.
Лейди Карълайн се усмихна уморено.
— Не се съмнявам, че ще извлечеш най-доброто от създалото се положение, та нали в края на краищата във вените ти тече и моя кръв. Съпругът ти е богат, привлекателен и много… мъжествен. Идвайте ни от време на време на гости. Трябва да знаеш, че винаги ще сте добре дошли.
Катрин й обърна хладно гръб.
— Катрин! Катрин! — Хариет дотича като вихър, с развети коси и омачкана бална рокля, която не беше свалила, преди да заспи, изтощена, на един стол. — Защо не ме събуди?
— Не ми даде сърце. — Катрин прегърна бурно приятелката си. — Та ти остана цялата нощ будна заедно с мен.
— Трябва да ми пишеш всеки ден, чу ли? Всеки ден, та ако ще каквото ще да става. Хариет сниши глас и зашепна тайнствено: — И ако онзи тип те притесни ей тоничко, Деймиън и аз ще ти се притечем на помощ. Не, направо ще долетим.
— Да, ще ти пиша. — Катрин усети отново как гърлото й се свива. — Обещавам да ти пиша всеки ден.