Шумни удари на копита по калдъръма стреснаха и разделиха здраво прегърнатите приятелки и миг по-късно Рифър Монтгомъри се появи, яхнал черния жребец, който Катрин беше зърнала на поляната в гората. Целият в черно от глава до пети, с черна коса и черни очи, той създаваше впечатление на някакъв зловещ дух.
— Е, госпожо Монтгомъри? Сбогувахте ли се със семейството си?
Катрин пламна, доловила подигравателното натъртване върху новото й име.
— Да, готова съм. — Тя прегърна за последен път брат си и той й помогна да се качи в каретата.
Монтгомъри докосна с пръст в ръкавица шапката си.
— Благодаря за интересната и изпълнена със събития вечер. Би трябвало някой ден отново да се съберем…
Преди някой да успее нещо да отговори, той вече беше далеч. Кочияшът затвори вратичката и я заключи, после веднага изплющя с камшика, та Катрин едва имаше време да махне още веднъж с ръка на семейството си.
Сър Алфред беше дал на дъщеря си една от по-малките карети. Заедно с камериерката й Диърдри можеха да се настанят що-годе удобно в нея, а двата тежки сандъка бяха вързани в багажника отзад. Каретата от лъскав черен дъб беше с месингови украси по вратичките, а освен гербовете на Ашбрукови носеше и печат, удостоверяващ, че сър Алфред е член на парламента. Впряга от два кафяви коня той също беше подарил великодушно на младоженците, но двамата кочияши трябваше да се върнат в Роузууд Хол.
Катрин предположи, че Монтгомъри иска да установи нов рекорд по бързина за разстоянието от Дерби до Лондон. Трополенето на сандъците и гърмът на конските подкови не даваха никаква възможност човек да се отпусне, а за сън не можеше и дума да става. Даже Диърдри О’Шей, обикновено весела и сърцата, пребледня при това темпо и се притисна уплашено в единия ъгъл, изобщо неспособна да ободрява господарката си.
Цялата заран Монтгомъри не направи опит да я види или да говори с нея, а когато най-сетне спряха за пръв път, тя беше вече толкова разгневена, че с най-голямо удоволствие би издрала очите на съпруга си или би му залепила як шамар.
— Колко мило от ваша страна, че се интересувахте непрекъснато как се чувствам и заповядвахте начесто почивки, та да се поразтъпчем и да утолим жаждата си с глътка вода — изсъска тя. — Още по-любезно беше, че заповядахте на кочияшите да избягват дупките по пътя и да карат по-бавно на завоите.
Монтгомъри стоеше до жребеца си и го галеше, без да удостои с отговор гневната си съпруга. Вместо това доволна усмивка заигра по устните му.
Тя тропна ядосано с крак.
— Да не сте загубили случайно дар слово?
— Ако каретата на баща ви не задоволява високите ви изисквания, трябваше да си останете вкъщи.
Катрин сложи ръце на хълбоците и теменуженосините й очи замятаха искри.
— Знаете много добре, че не можех да откажа да се омъжа за вас.
— Наистина ли нямахте друг избор?
— Толкова, колкото и вие. Имах впечатлението, че абсурдната церемония ви отвращава дори повече, отколкото мен, но въпреки това казахте „да“.
— Реших, че това е най-благоприятният изход от едно трудно положение.
— Наричате благоприятен изход сключването на брак, нежелан и от двама ни?
— Да, обстоятелствата бяха наистина много тягостни, ако предпочитате да чуете това, но както ви казах още при първата ни среща, ужасно бързам. Това не се е променило и бих желал да стигна в Уейкфийлд още преди да се е стъмнило. С малко късмет ще намерим там някой състрадателен или алчен за пари съдия, който ще анулира този брак, който беше не повече от фарс. — Той се ухили и добави:
— Освен, разбира се, ако не желаете да се откажете от името госпожа Монтгомъри, което ви кара всеки път така мило да се изчервявате…
Катрин не реагира на подигравателната забележка. Гневът й изчезна като сапунен мехур. Добре ли чу, или той наистина произнесе думата „анулиране“?
Рифър се засмя тихичко, когато тя го изгледа смаяно.
— Мила моя, с удоволствие признавам, че вашите прелести могат да накарат всеки мъж да си изгуби за известно време разсъдъка, но на мен никога не би ми минало през ум да пожертвам заради тях свободата си — това се отнася не само за вас, а за всяка жена.
— Може ли в такъв случай човек да ви нарече непоправим стар ерген, сър?
— Улучихте право в целта. Но като оставим това настрана, смятате ли, че съм мъж, способен да върже въпреки волята й една жена за нежелани дом и огнище?
— Не зная…но ако поразмисля…
Рифър пак се засмя.
— Животът щеше да е много по-прост, ако жените се замисляха, преди да действат.
Катрин отново побесня.
— Нима се опитвате да твърдите, че всичко стана само по моя вина?