— Всемогъщи боже, госпожице Катрин… тук ли ще трябва да преспим?
— Явно не ни остава нищо друго. — Катрин хвърли на съпруга си убийствен поглед. — Но само една нощ. Утре ще си потърсим благоприличен подслон, в който разни нехранимайковци нямат достъп.
Диърдри сграбчи така силно дръжката на куфара, сякаш се боеше да не се появи някой бандит и да не й го отнеме. Плътно до Катрин, тръгна и тя към вратата. Градината пред странноприемницата беше обрасла в буренак, дървената врата беше изгнила, а когато влязоха, озоваха се в тъмна кръчма, в която смърдеше на граниво ядене, бира и пот. Над огромната камина висяха тенджери и други кухненски принадлежности, както и неапетитни парчета пушено месо. Огънят даваше много пушек, но твърде оскъдна светлина и топлина. Грубият таван с гредоред беше заплашително пропукан, а тясна стълба, не по-добра от стълба в кокошарник, водеше към горния етаж, където бяха разположени, изглежда, спалните.
Катрин отстъпи инстинктивно крачка назад и се удари в коравото тяло на Монтгомъри. Като ухапана от скорпион, тя се завъртя на пети и му хвърли гневен поглед, убедена, че той нарочно я е довел в тази кръчма, било от чиста злоба или като отмъщение, задето го бяха принудили да се ожени за нея.
— Пожелавах от все сърце Хамилтън да ви прониже със сабята си.
— Може пък да успее следващия път.
— Нима се съмнявате, че ще има следващ път, сър? Старши лейтенант Гарнър знае да държи на думата си и ако е обещал да доведе започнатото докрай, значи ще го направи.
— В такъв случай би трябвало да му предоставя поне добър повод за следващия дуел — измърмори Монтгомъри, — като доведем докрай онова, което започнахме вчера вечерта в градината.
Още преди на Катрин да й хрумне по-остър отговор на тези безсрамни думи, при тях дотича нисичка, дебела жена с червен нос и направи нескопосан реверанс.
— Милейди, прощавайте, моля, за това как изглежда всичко тук. Кой да предположи, че лордът ще доведе дама. Ама аз веднага ще наредя да сменят чаршафите на вашето легло.
— Дамата с удоволствие би се изкъпала. — Монтгомъри ощастливи ханджийката с най-чаровната си усмивка. — Дали ще е възможно?
— Ами… ами то, ще можем май да качим горе една вана.
— Би било много любезно от ваша страна.
Внимателно побутната от ръката на Монтгомъри, Катрин тръгна към стълбата. За парапет служеше корабно въже и тя се вкопчи яко в него, за да изкачи скърцащите стъпала. Горният етаж бе разделен на четири малки помещения и тя се приготви за най-лошото, но стаята беше изненадващо чиста, с бели, варосани дървени стени и легло, което изглеждаше вехто, но стабилно. Останалата мебелировка се състоеше от нощно шкафче и табуретка, върху дъсчения под нямаше дори пътечка, а квадратният прозорец беше без перде.
— Веднага ще наредя да донесат ваната — каза госпожа Грънди и отново направи реверанс.
— Моля ви, не си правете труда — промърмори Катрин.
Предупреждаващият поглед на Монтгомъри я накара да обясни:
— Тази вечер съм прекалено уморена, за да се къпя. Малко вода, колкото да се измия, ще е напълно достатъчна.
— Да, разбирам ви, милейди, но трябва поне да хапнете нещо. Една гореща супа и моите агнешки пастети сигурно ще ви се усладят.
Катрин се усмихна насила.
— Би било чудесно наистина.
Тя свали ръкавиците и ги хвърли върху избледнялата покривка на леглото. Щом стопанката се отдалечи, опря, капнала, чело на таблата на леглото и дълбоко въздъхна.
— Е, не беше чак толкова трудно да бъдете любезна, нали? — попита Монтгомъри. — И трябва да признаете, че стаята е чиста.
Катрин се изправи.
— Единственото, което признавам, е, че бих желала да не виждам повече лицето ви до утре заран.
Той се поколеба за миг, после избухна в звънък смях.
— За мен ще е удоволствие да изпълня желанието ви.
Той излезе с подчертан поклон от стаята и затвори вратата. Ботушите му изкънтяха в коридора и при всяка негова крачка Катрин искрено се надяваше, че изгнилият под ще се продъни под краката му, а като падне от високо, ще си строши врата. Но той стигна, разбира се, невредим до съседната стая и бе поздравен от някого, който сигурно го беше чакал там.
Диърдри сложи на пода куфарчето с тоалетните принадлежности и бижутата на Катрин и избърза към нощното шкафче да види дали отвратителният леген е напълнен с вода.
— О, госпожице Катрин, бих желала да…
— За кой дявол си я довлякъл?
Катрин и камериерката подскочиха уплашени, когато чуха високия глас, а после погледнаха към преградната стена. И двете затаиха дъх, но Монтгомъри изрече толкова тихо острото си възражение, че не разбраха нито дума. За сметка на това Катрин забеляза в средата на стената тясна цепнатина, през която проникваше слаба светлина. Промъкна се любопитно към нея и залепи око за пролуката.