— Ако Доналд не вярваше, че ще успеем, нямаше да прати Иън да ни посрещне и сигурно нямаше да предложи да пътуваме през Англия.
— Но трябва да признаеш, че не е предлагал да прекосим Англия с карета, украсена с печата на член на парламента.
— Това е дълга история… — измърмори тихо Монтгомъри. — Ще ви я разкажа може би на чаша тъмна бира и блюдо с месни пастети за мезе. Умирам от глад — откакто потеглих в четвъртък, кажи-речи не съм хапвал.
Двамата мъже тръгнаха към вратата и Катрин се дръпна бавно от поста, откъдето беше подслушвала и надничала. Устата й беше пресъхнала, сърцето й биеше учестено. Човекът, за когото, та макар и временно, беше омъжена, не се казваше Рифър Монтгомъри, не беше лондонски търговец, нито дори англичанин. Беше един от онези варвари с полички, господари на пустинни и неплодородни земи, диви и примитивни като тях. Беше шотландец. Беше яковист! Ако баща й знаеше, че преоблечен като джентълмен, в дома му се е озовал предател-папищаш, щеше или да получи сърдечен удар, или да застреля нехранимайкото.
Шотландец! От самото начало подозираше, че е коварен и хитър. Как е могъл Деймиън, адвокат, който би трябвало да разбира от хора, да налети на този тип и да се сприятели с него? О, боже, та с кариерата му ще е свършено, ако се разбере, че шпионин на яковистите му е бил клиент. Та нали всеки знае, че яковистите са до един контрабандисти, грабители, насилници, крадци, предатели и убийци…
Убийци! Рифър Монтгомъри е издирван за убийство! За главата му е определена награда от сто хиляди крони! Впрочем той не е и никакъв Рифър Монтгомъри, казва се Аликзандър Камерън! Вместо да анулира официално брака им в Уейкфийлд, той най-вероятно просто ще я застреля или ще я прониже с кинжал и ще захвърли някъде трупа й.
Катрин притисна разтреперана ръка към челото си…и извика, когато някой я докосна по рамото.
Диърдри също се уплаши, защото господарката й се беше обърнала толкова рязко, че един корав лакът се заби в ребрата й.
— Диърдри! Съвсем забравих, че си тук — възкликна облекчено Катрин.
— Честно казано, в момента не съм особено щастлива, че съм тук — отвърна камериерката.
— Диърдри… — Катрин я хвана за ръката, — и ти ли чу всичко?
— Не всичко, но достатъчно.
— Тогава и ти си наясно, че сме в смъртна опасност, нали? Трябва по някакъв начин да изчезнем оттук… да алармираме властите и тези мъже да бъдат арестувани.
— Но как? — Камериерката се озърна тревожно в малката стая. — В това свърталище сигурно никой няма да ни помогне, а докато слизахме не видях наблизо друга постройка.
Катрин трябваше да се съгласи с нея. Монтгомъри, тоест Камерън, й беше дал да разбере, че са в източните покрайнини на Уейкфийлд, но на петдесет мили наоколо може би няма друг голям град. Да, но пък бяха все още в пределите на Англия и следващият гарнизон едва ли е много далеч. Само че как да стигнат до него? Спомни си скърцащата стълба и кръчмата, затова изключи този път за бягство. Тук, в стаята, нямаше нищо, което да може да се използва за оръжие, нито за нападение, нито за отбрана. В багажника на каретата имаше един мускет, а под седалката — скрит пистолет. От години ходеше много успешно на лов за диви патици и фазани, та не се съмняваше, че може да убие и мъжа, който й препречваше пътя към свободата. Но как да стигне незабелязана до каретата?
— Може би през прозореца? — прошепна Диърдри, сякаш прочела мислите на господарката си.
Катрин отиде бързо до прозореца без стъкла, който беше не по-широк от раменете й и погледна надолу. Стори й се, че земята е много далеч, но към прозореца беше прострял дебелите си клони стар дъб. Трябва да бяха минали поне десет години, откакто Катрин се бе катерила за последен път по дърветата, пък и никога не се беше решавала да се качва много нависоко.
— Знам ли… — измърмори тя скептично.
Диърдри, едно от тринадесетте деца на горски пазач, беше прекарала половината си живот в скитане заедно с братята си из горите, тя веднага съзря изхода.
— Госпожице, вижте, клоните следват почти като стъпала и сигурно са по-стабилни от гнилата стълба, по която се качихме. Дали да не опитам? Почти съм сигурна, че е детска работа да се слезе като по стълба.
Катрин прехапа устна.
— Да, заслужава си да опитаме. Но като слезеш, недей да ме чакаш. Може би ще успееш да се изплъзнеш незабелязана и да извикаш помощ.
Диърдри я изгледа с широко отворени кафяви очи.
— Не мога да ви оставя тук сама.
Катрин хвана момичето за ръката.