Беше, разбира се, немислимо да изостави припадналата жена на милостта или немилостта на тези престъпници… Но пък, от друга страна, можеше, ако успее да избяга, да помоли войниците да измъкнат Диърдри невредима през прозореца, преди да щурмуват странноприемницата.
— Диърдри, събуди се! — извика отново. — Моля те, събуди се.
Кафявите очи на камериерката се отвориха за миг, но напрежението беше непосилно за нея и тя отново изгуби съзнание. Катрин проумя, че усилията й са напразни. Диърдри нямаше сили да слезе по дървото.
Катрин прехапа устна, отиде до прозореца и надникна в тъмното отвън. Имаше пълнолуние и на фона на синкаво-бялата светлина чепатите клони на дъба изглеждаха като скелет.
Твърдо решена, тя запретна високо поли и натъпка краищата им в колана. После свали двете най-широки фусти, за да улесни движенията си. Какво ще стане, ако падне или ако я хванат при опит за бягство — над това предпочиташе да не се замисля, за да не изгуби кураж.
Погледна още веднъж Диърдри, отправи към небето гореща молитва, качи се на перваза, наведе се напред и успя да се хване за дебелия клон. Със затворени очи се вкопчи в него и миг по-късно вече се катереше като маймуна по дървото. Като по чудо успя да се залюлее и да стигне до ствола, а там краката й намериха най-сетне здрава опора върху по-нисък клон. Нататък слизането наистина не беше по-трудно от това по стълба и тя въздъхна облекчено, когато стъпи на земята.
Дишаше тежко, плувнала в пот, и съжали, че не свали корсета или поне не го поразхлаби. Докато си поемаше дъх, притисната към дървото, впери поглед към конюшнята, отдалечена на поне петдесет метра. Трябваше да прекоси залетия от лунна светлина двор, за да стигне до нея и ако Аликзандър Камерън погледнеше в този миг случайно през прозореца и зърнеше някаква тъмна сянка…
Нямаше друг избор освен да рискува, защото пеша не можеше да стигне далеч. Само ако успее да открадне кон, имаше възможност да стигне до гората, а там да срещне, така се надяваше, идващите войници.
Тя се наведе и хукна, отвори леко скърцащата врата на конюшнята и се вмъкна вътре. Беше тъмно и миришеше на коне. Тя се запридвижва предпазливо покрай стената и само след няколко крачки се спъна в една вила. Така болезнено си удари пръстите, че тихичко извика. По принуда пожертва няколко скъпоценни секунди, за да изчака очите й да свикнат с тъмното. За щастие в покрива имаше много дупки, през които се процеждаше лунна светлина и не след дълго тя вече можа да различи шест преградки. Когато се приближи нетърпеливо към първата, стресна я заканително пръхтене и видя едрата черна глава на жребеца на Камерън. Разбра безпогрешно предупреждението да не се приближава повече.
Катрин отстъпи плахо назад и надникна в съседната преградка, където бяха настанили един от кафявите впрегатни коне, теглили каретата. По-миролюбив от огромния жребец, той й позволи да го погали и тя реши него да използва за бягството. Погълната от усилията да изведе с треперещи пръсти коня, не забеляза, че на вратата на конюшнята, в сянката, стоеше някаква фигура и я наблюдаваше.
— Охо, кого виждаме тук? — изкикоти се Иън. — Навярно не искате да ни напуснете посред нощ, без да сте се сбогували с нас?
Вцепенена от ужас, Катрин гледаше как младият шотландец се приближава към нея.
— Залових ви на местопрестъплението, нали така?
Тя грабна една вила.
— Не мърдайте от мястото си!
— А какво ще направите, ако не се подчиня на вашата заповед? — ухили се зловещо Иън. — Ще се развикате? Можете, разбира се, и тогава братовчед ми сигурно ще дотича, но ще трябва да му обясните каква работа имате тук. Струва ми се, че ние двамата можем да се измъкнем по много по-приятен начин от това положение… Малко разнообразие е добро за всяка жена, дори през медения месец.
— Да не сте посмял да направите още една крачка!
— Ами, ще направя много, много повече, уважаема госпожо… и вие със сигурност няма да съжалявате!
След боя, който изяде от Деймиън и от Аликзандър, Иън беше със забавени реакции, осъзна твърде късно, че Катрин е замахнала с вилата да го удари и не успя да отскочи. Улучен в главата, той се спъна заднешком и се строполи на пода.
Катрин успя някак да се метне на неоседлания кон и да го пришпори, докато шотландецът крещеше, че го убиват. Вкопчена в кафявата грива, тя препусна по пътя, но успя да види как вратата на странноприемницата широко се разтвори и двама мъже изтичаха на двора.
Дългата й коса се развяваше като златни ленти, кадифената пола се изду, от студения вятър очите й сълзяха. Знаеше, че сега пълната месечина е най-големият й враг и трябва веднага да реши дали да остане на пътя, или да потърси убежище в тъмната гора. Бърз поглед през рамо я накара да потрепери, защото разпозна ездача и неговия жребец, както можеше, разбира се, да я разпознае и той.