Както предсказа Иън, бяха напредвали с каретата доста бавно по прашните военни пътища. На кон щяха да преодолеят разстоянието за много по-малко време. Но това беше щедро компенсирано от факта, че не трябваше да се страхуват от многобройните проверки. Впечатлени от герба на Ашбрукови върху каретата, войниците се отнасяха с голямо уважение към „лорд и лейди Грийнстън“, никой не се усъмни в тяхната идентичност и само ги предупреждаваха да се пазят от яковистките бунтовници, които правеха несигурна цялата околност.
— Под полите на хубави млади дами бихме могли да прекараме в Шотландия половината френска армия — установи Олуин, след като загрижени войници ги придружиха няколко мили. — Трябва да призная, ще съм доволен да се намирам под закрилата на такива фусти. Както гледам, войниците са толкова нервни, че стрелят по всичко, което зърнат някъде да шава.
И след като пресякоха шотландската граница, пак не можеха да се чувстват в безопасност, защото жителите на равнината бяха най-често привърженици на Хановерската династия. Във всички градове гъмжеше от английски търговци, благодарение на които стопанството процъфтяваше, а който кажеше тук, та макар и една дума срещу крал Джордж, беше третиран като предател. В тази плодородна погранична земя, където тлъсти крави се разхождаха сред тучни ливади, връзките вътре в клановете отдавна се бяха разхлабили. Тук амбициозни мъже можеха да напреднат и без подкрепата на предводителя на клана и тази независимост от толкова строгия някога закон за наследство се приемаше като предимство, с което никой не желаеше да се раздели само за да подкрепи Стюартите.
Друго беше в непристъпната Горна Шотландия, където хората продължаваха да живеят по отколешните закони. Няколко клана си бяха поделили областта, най-често след вековни кървави разпри, и който нарушеше без позволение тези граници, трябваше да знае, че няма да се церемонят с него. Кланът предлагаше на всекиго закрила, за убийството на беден арендатор отмъщаваха по същия начин, както и за богат земевладелец. Още с раждането на човека се знаеше дали е предопределен да властва или да служи и никой не се осмеляваше да постави това наследствено право под съмнение. Кланът Камерън беше от най-могъщите и Аликзандър, загледан сега във величествената природа, усещаше сърцето си да прелива от щастие и гордост.
Олуин се приближи тихо към него.
— Просто невероятно, нали? — Гласът му издаваше благоговейно учудване. — Само защото дъхти така познато на пирен, в мен се пробуждат всички спомени.
Алекс слезе засмян от коня и позволи на Шадоу с приятелска плесница по задника да си хапне от сладката трева.
— Имаш право, виждам изведнъж пред себе си лица на хора, за които не съм мислил от години. Помниш ли още Макиън от Кориарик?
— Руад Макиън ли? Може ли някой изобщо да го забрави? Ръце, дебели като клони на дърво, и огненочервена коса. Дали е успял да се ожени за Елспет Макдоналд? — ухили се Олуин. — В нейно присъствие лицето му ставаше червено като косата.
Черните очи на Аликзандър се устремиха към планинските върхове, обвити сега в мъгла.
— Как мислиш, какво ли ни очаква в Акнакери?
Олуин го изгледа изпитателно.
— Иън твърди, че почти нищо не се е променило. Бойната кула си е на мястото, овощните градини продължават да раждат, а розите и астрите да цъфтят. Впрочем Лохийлс е насадил в алеята пред замъка млади брястове, предполагам подтикнат от Мойра.
— Друго имах предвид — въздъхна Алекс.
— Зная какво имаше предвид, но какво искаш да чуеш от мен? Проклятието на живот в изгнание е, че човек мечтае да се завърне у дома и да намери всичко такова, каквото го е оставил. Но времето не спира, и петнайсет години не оставят никого непроменен. Тогавашните деца отдавна са пораснали и вече също имат деца, а на гробището сигурно има много нови гробове. — Той се поколеба за миг, после посочи с глава каретата. — Като сме заговорили за промени — как ще обясниш на семейството си присъствието на „лейди Грийнстън“?
Алекс погледна към каляската. Катрин Ашбрук тъкмо беше слязла от нея и златната й коса блестеше на слънцето. През изминалите десет дни и нощи беше ограничил до минимум контактите със „съпругата“ си, за да не поставя излишно търпението си на тежки изпитания. Тя също се беше отказала от разпалени спорове и се задоволяваше с хладни погледи. Това не му пречеше да я наблюдава и той го правеше по-често, отколкото би желал. Но кой мъж би могъл да отмине хубостта й? Преситен от всички напудрени и силно гримирани жени, които беше срещал по време на пътуванията си, той се възхищаваше на нежния тен на Катрин и на лъчистите сини очи, които наблюдаваха с любопитство всичко ново, макар тя да се правеше, че не я интересува нищо наоколо.