— Както кажете — Катрин задърпа нервно дантелената си маншета, като видя, че той няма намерение веднага да се отдалечи. — Мога ли да попитам къде се намираме?
— От вчера следобед сме на територията на Макдоналдови.
— Това не ми говори много.
— Представа нямах, че се интересувате от география.
— Не е ли напълно нормално, ако човек не иска да загуби напълно ориентация? Откакто преминахме преди три дни границата, никъде не видях пътен знак.
Камерън вдигна черна вежда.
— Ние се ориентираме по планините. Не намирате ли, че са великолепни?
— Не виждам планини за пръв път.
— Виждали сте приятни английски хълмове — възрази той и й подаде подканващо ръка. Когато тя скри бързо ръце зад гърба, той се ухили и трапчинката отново се появи. — Исках само да ви покажа една чудесна гледка.
Камерън посочи хълма пред тях и Катрин се покори с въздишка на съдбата си, но без да поеме предложената й за помощ ръка. Колкото по-високо се изкачваше, толкова по-внушителни ставаха планините, които изпълваха целия хоризонт, а когато стигнаха върха, изведнъж се уплаши, защото хълмът, който изглеждаше отдолу толкова безобиден, свършваше със скала, която се спускаше стръмно надолу. Този път не възрази, когато Камерън пъхна ръка под лакътя й, защото погледът в зеещата пропаст беше главозамайващ.
Долу се простираше зелена долина, през която се виеше пътят — погледнат отгоре, той приличаше на тясна лента. Стръмните планини имаха странни форми и въздействаха заплашително. Обвити в лека мъгла, искаха сякаш да държат и слънцето по-надалеч.
Въпреки че не искаше да признае дори на себе си, Катрин се беше любувала по време на пътуването на много пейзажи: червено-кафяви планински пасбища, проблясващи сребристо реки и потоци, обвити в мъгла върхове и дълбоки езера с почти черна вода. Предишния ден бяха прекосили една идилична долина, която изглеждаше като нарисувана. Принадлежала на клана Макдоналд, беше й обяснил Маккейл, и била бойно поле на едно от най-кръвопролитните сражения в шотландската история. Красота и пустош, богатство и крайна бедност — тази страна беше изпълнена с противоречия и не по-малко загадъчна и непредвидима от мъжа, застанал до нея.
— Прекрасно е — призна тя неохотно.
— Наистина прекрасно — потвърди тихо Камерън. Нещо в гласа му подсказваше, че думите му се отнасят само за гледката, и Катрин изведнъж осъзна, че той вече не я държи за лакътя, а е обвил ръка около кръста й.
Аликзандър се беше почувствал поласкан, че, търсейки закрила, тя се е притиснала към него. Лек ветрец си играеше с косата й и я отвяваше към тъмнокафявата му дреха, извезваше я сякаш със златни нишки. Синьото небе се отразяваше в теменужените й очи и тя дъхтеше на полски цветя. Общото впечатление беше замайващо като сладко вино.
Катрин направи объркана крачка встрани и се изкашля.
— Приближаваме ли най-сетне това Арчбъри, за което непрекъснато говорите?
— Акнакери — поправи я той. — Имаме още половин ден езда дотам, може би малко повече.
— Половин ден езда — повтори тя с копнеж. — А после ще ме върнете у дома, нали?
Камерън хвърли поглед наляво. Зад една от планините се намираше форт Уилям с голямото си пристанище и военните кораби, но той реши да не посвещава все още Катрин в намеренията си.
— Да, веднага щом реша, че е безопасно.
— Безопасно ли? Та каква опасност бих могла да представлявам за вас сега? Отдавна прекосихме границата, а селяните, които срещахме последните няколко дни, не разбират английски. Дори да исках, вече нямаше да имам възможност да ви издам, впрочем не се и опитах.
— Държахте се много коректно — потвърди той.
— Изпълних всичко, което поискахте от мен. Би било безсъвестно да продължите да ме измъчвате.
— Да ви измъчвам? Нима не нощувахме в най-добрите странноприемници, където можехте да се къпете колкото си щете и където ви сервираха вкусни ястия?
— Добрата храна и горещата вода не компенсират гаменската компания.
— Гаменска ли? — Алекс хвърли през рамо поглед към разкошните черно-златни ливреи, които бяха облекли Олуин и Иън.
— Братовчед ви — обясни Катрин. — Непрекъснато ме гледа така, сякаш иска да ми причини нещо лошо.
— Нищо чудно, след като го фраснахте толкова силно по главата — напомни й той. — А за това, че ви зяпа, всъщност не бива да му се сърдите — защото наистина сте една очарователна млада дама.
Катрин се изчерви от неочаквания комплимент.