— Той ми се закани. Чух го.
— Нима разбирате галски?
— Разбрах го по тона му и дори зная с какво ме заплашва. Той още тогава, в конюшнята, се опита да ми досажда и ако не бях напипала случайно вилата, навярно щях да бъда…
Камерън се усмихна учтиво и извади пура от джоба си.
— Какво именно щяхте да сте?
— …изнасилена — измърмори тя смутено.
Със съзнанието, че и той самият не беше далеч от намерението да й го стори, Аликзандър смени темата и посочи покривката, която Диърдри беше разстлала върху тревата.
— Трябва да хапнете нещо, преди да направим разходката до долината.
— Не съм гладна.
— На закуска не ядохте почти нищо. — Той изпусна облак дим и отново я хвана под ръка. — Не бих искал да припаднете от изтощение.
— Нямам намерение да припадам. — Тя се дръпна рязко от него. — Никога през живота си не съм припадала. А не съм вече и дете, което трябва да се води за ръчичка.
— Че не сте вече дете, можах да видя в Уейкфийлд със собствените си очи, но бих се радвал, ако престанете да се държите като дете.
Катрин беше толкова шокирана от намека му за сцената в онази кръчма, че се остави без повече възражения да бъде водена надолу по склона. Когато седна върху плоския камък до покривката, Диърдри понечи да се присъедини както винаги към нея, но веднага се отказа, защото Камерън й направи незабележимо знак с глава. Той съблече преспокойно връхната си дреха, сгъна я грижливо, сложи я на тревата и седна.
— Но какво правите? — възкликна ужасено Катрин.
— Искам да обядвам — отвърна Алекс. — Ще ни сервирате ли, или аз да се заема с това?
Най-голямото й желание беше да го фрасне по главата с някое тлъсто овнешко краче, но се задоволи разумно да разгъне ленена салфетка върху скута си, да си избере от кошницата най-чистия нож и да сложи в чинията си тънко парче месо и малко кашкавал. Без да обръща внимание на Камерън, налапа късче кашкавал.
Той се ухили, все още с пурата в уста.
— Колко неучтиво от ваша страна, госпожице Ашбрук! А непрекъснато упреквате мен, че съм имал лоши маниери.
Тя го изгледа гневно в засмените черни очи, бръкна в кошницата, набоде две дебели парчета месо и ги хвърли в чинията му.
— Много благодаря! — Алекс остави пурата в тревата и опита овнешкото. — Много е вкусно! Непременно трябва да хапнете от него.
— Аз едва дишам, та как на този отровен въздух да ми се услажда храната? Мога ли да попитам какво е това гадно нещо, дето го пушите непрекъснато?
— Гадно ли? Та това, мила моя, е пура от истински тютюн „Виржиния“. Алекс смукна още веднъж дълбоко от пурата, после я угаси в тревата. — Така по-добре ли е?
— Още по-доволна щях да съм, ако престанете тази смешна игра! Вие ме отвлякохте, компрометирахте ме и съсипахте репутацията ми, но въпреки това очаквате да разделя с вас приятелски трапезата си! Очаквате да отговарям веднага на всеки ваш въпрос, въпреки че не съм чула от вас нито един честен отговор.
Камерън подпря главата си с ръка.
— Добре де, питайте. Обещавам ви честни отговори, при условие че ще се редуваме в поставянето на въпроси.
— Вие наистина ли сте убили някого? Вярно ли е, че за залавянето ви е обявена награда?
Дори да беше изненадан, той не се издаде.
— Защо? Може би се надявахте да приберете наградата?
— Ето, виждате ли? — Катрин захвърли ядосано вилицата върху покривката. — На всеки въпрос отговаряте с въпрос.
— Прощавайте — ухили се Алекс. — Такава е силата на навика, не беше лошо намерение. Та какво искахте да знаете? А да, дали съм убил някого… Преди петнайсет години убих двама мъже, но не бих го определил като убийство. По-късно убих още мнозина, но вече никой не се опитваше, слава богу, да ме привлече към отговорност.
Катрин го гледаше ужасена.
— Убил сте толкова много хора, че вече не им знаете броя?
— В разгара на сражение е трудно да разбереш кой от куршумите ти е улучил и кой не.
— Сражения? Да не сте бил войник?
— Известно време. Упражнявал съм какви ли не професии. Така, а сега е мой ред: Откога сте сгодена за вашия барутлия старши лейтенант? Питам, защото той изглеждаше не по-малко изненадан от цялото ви семейство, когато Деймиън изтърси новината.
Тя се изчерви.
— Ние… ние не искахме да направим съобщението… толкова мелодраматично… всеки случай не във връзка с един дуел.
— Обичате го, значи?
— Вас какво ви засяга?
— Според нашите правила това беше непозволен контравъпрос, госпожо.
Катрин изскърца със зъби.
— Дали обичам Хамилтън? Ако непременно искате да знаете — да! Влюбена съм отчаяно в него и ако смятате, че той ще се откаже да ви отмъсти, значи…