— Госпожица Катрин?
— За човек, който допреди няколко часа твърдеше, че никога не припада, го направи доста добре.
— Трябва да видя как е — извика уплашено Диърдри.
— Не, ще останете тук и ще се опитате да спрете кръвта. За Катрин ще се погрижа аз.
— Алекс… — Олуин го хвана за ръкава. — Алекс, почакай! Нещо не е наред.
— Какво искаш да кажеш?
Олуин се бореше със силно желание да повърне.
— Все още не съм съвсем сигурен… Нещо…
Алекс знаеше колко наблюдателен е приятелят му и търпеливо чакаше.
Помътнелите сиви очи се вдигнаха към него.
— Нали и двамата сме наблюдавали Иън да се упражнява като стреля по врабци… а днес пропусна два пъти целта.
Алекс схвана едва след няколко секунди какво иска да му подскаже Олуин.
— Всичко стана толкова бързо… Той може би…
— Да, всичко стана дяволски бързо — съгласи се навъсено Маккейл. — Но толкова по-странно, че въпреки всичко намери време да презареди мускета си.
— Това пък какво трябва да значи? Хайде, изплюй най-сетне камъчето, бе човек!
— Иън ми простреля рамото!
— Може да се е целил в мъжа, с когото ти се биеше.
— В такъв случай е не само жалък стрелец, но е избрал и неподходящия миг. Аз вече бях ликвидирал онзи тип и тъкмо си бършех кръвта му от ръцете, когато изстрелът ме улучи.
Алекс изскърца със зъби. Знаеше, че Олуин от самото начало не хареса момчето. Намираше го прекалено нагло и необуздано — черти на характера, които Алекс беше извинявал с младостта му. Но това сега беше далеч по-тежко обвинение и въпреки личните разногласия, Олуин никога не би твърдял без причина подобно нещо.
Шумоленето на черна габардинена пола напомни на двамата мъже, че може да има още една свидетелка и двамата впериха въпросително погледите си в Диърдри.
— Аз…аз не зная…Всичко стана толкова бързо…
— Помислете — каза меко Олуин. — Може да се окаже много важно.
Тя смръщи чело и се напрегна да извика в паметта си онези панически мигове, но й попречиха, защото изведнъж зърна дулото на мускет, насочено към гърба на Камерън.
— Виждаш ми се май прекалено умничък, Маккейл — каза делово Иън. — От първата ни среща бръмчиш като досадна муха наоколо ми.
— Би ли ни обяснил, ако обичаш, какво значи всичко това? — попита Камерън с леден глас. — Но ще трябва да е дяволски убедително обяснение.
— Всичко по реда си! Маккейл, хайде измъкни пистолетите, този в ботуша и онзи в пояса. Бутни ги с крак към мен и не се опитвай да ми излизаш с номера, иначе момичето ще ти падне в скута, ама не баш както ти се надяваше.
Той насочи пушката към Диърдри, но Алекс веднага застана между него и уплашената камериерка.
— Остави жените извън играта, момче! Ако имаш сметки за уреждане с Олуин или с мен, каквито и да са те, трябва да ги оправим между нас.
— Не съм ти момче, Камерън! — ухили се Иън. — И повече няма да ти позволя да ме командваш, както ти скимне.
— Но защо искаш да ни убиеш? — попита Алекс. — Какво се надяваш да постигнеш?
— О, нямам намерение да те застрелям, Аликзандър Камерън, защото мъртъв ще имаш само половин цена.
— За наградата ли се лакомиш? — изсъска Олуин. — Искаш да издадеш кръвния си роднина за няколко жалки жълтици?
— Десет хиляди крони не са за пренебрегване и ако Малкълм Кембъл ще изпита удоволствието да изпрати Камерън собственоръчно в отвъдното, ще даде и два пъти повече. А що се отнася до кръвното ни родство — ухили се той още по-злобно, — то изобщо не съществува, освен ако и той не е като мен копеле на някой Кембъл.
— Кембъл?
— Гордън Рос Кембъл от Дъндуун е името ми и по една случайност приличам поразително на Иън Камерън от Гленгарън, толкова му приличам, че и двамата не усетихте подмяната.
Алекс бе научил още преди години да владее до съвършенство израза на лицето си и само туптящата вена на слепоочието издаде гнева, който се надигаше в него. Явно беше остарял или бе станал невнимателен…Никога не се бе съмнявал в идентичността на младежа, защото го очакваха и защото им беше донесъл писма от Доналд. И през ум не му бе минало, че са успели да заловят куриера и да го подменят. Дали толкова силната носталгия не беше отслабила способността му трезво да преценява.
— Откъде знаеше, че брат ми е искал да прати някого във Франция да ме посрещне и как ме откри?
— Беше ни ясно, че Лохийлс все някой ден ще те извика, теб, Камшройнайх Дъб, а си имаме в замъка Акнакери и шпиони. Когато младият Гленгарън, горд с важната си мисия, напусна замъка, той и придружаващите го бяха заловени и докарани в Инвъреъри. Отначало се държа, разбира се, неразумно и не искаше да издаде къде трябва да се срещнете, но полека-лека го накарахме все пак да проговори…