Алекс усети страха й и нуждата й от закрила, най-голямото му желание беше да я притисне отново към себе си и да я увери, че в неговите прегръдки ще е завинаги сигурна и защитена. Само веднъж в живота си беше изпитвал такова желание да закриля някого и да го брани и споменът за това, колко безпомощен се бе оказал тогава, го накара да откъсне внимателно от себе си ръцете на Катрин и да избегне погледа й.
— Нямаме много време — каза той трезво. — Можете ли да отидете с Диърдри до потока и да напълните манерките, докато аз се погрижа за каретата?
Тя хвърли поглед към неподвижното тяло на Кембъл.
— А с него какво ще стане? А с тези… с тези тук? — Катрин посочи разхвърляните наоколо трупове.
— Този нехранимайко може, ако ще, да се удави в собствената си кръв. Що се отнася до останалите — нали един от тях успя за съжаление да ни се изплъзне и ако се върне с подкрепление, то ще започне навярно с това, че ще изкопае тук седем гроба. Тъй или иначе, надявам се от все сърце, бандитите да бъдат достатъчно много, за да го сторят, а ние ще спечелим по този начин по-голяма преднина.
Студенината в гласа му накара Катрин да изтръпне и тя се запъти без дума повече с Диърдри към потока.
— Не беше ли малко груб с нея? — каза Олуин. — Струва ми се, че е доста разстроена и има защо.
— Тя е по-силна, отколкото мисли, и ще го преживее.
— Ами ти? Още колко време смяташ да държиш сърцето си зазидано? Ани е мъртва, Алекс, и нищо не може да я върне. Престани най-сетне да се наказваш за нещо, станало преди петнайсет години.
Алекс изпразни с мрачно лице един от сандъците.
— Какво общо има, по дяволите, Ани с всичко това?
— Знаеш го по-добре от мен. Бързаш да извикаш духа й веднага щом усетиш, че сърцето ти все пак не е от камък. С това вредиш сам на себе си, Алекс.
— Аз я обичах, Олуин. И понеже я обичах, тя трябваше да умре.
— Не мисля, че Ани би го изтълкувала така.
Вторият тежък сандък се стовари шумно на земята.
— Искаш да забравя какво се случи? Трябва ли чисто и просто да забравя Ани?
— Разбира се, че не, но…
— Или трябва да пренебрегна факта, че един от зверовете, на чиято съвест лежи Ани, още е жив и заедно с други изроди ме преследва?
— Ти затова ли се върна? Искаш да ликвидираш Малкълм Кембъл?
Алекс погледна изпадналия в безсъзнание Гордън Рос Кембъл.
— Ако щеш ми вярвай, но от години не бях похабявал нито една своя мисъл за Малкълм Кембъл. Тази свиня си постла преди петнайсет години пътя към ада и дали ще се пържи по-рано или по-късно сред пламъците, няма всъщност никакво значение… Но ако този плъх напусне дупката си и ми пресече случайно пътя, разбира се, че ще го ликвидирам с най-голямо удоволствие, но нямам намерение да го търся. Не, това наистина не е причината за моето завръщане.
Олуин въздъхна.
— Вашите пътища могат да се пресекат по-скоро, отколкото би искал, ако наистина двайсет души мъже ни чакат на отвъдния бряг на реката… Планираната малка обиколка през форт Уилям ще трябва явно, при новото положение на нещата, да отпадне, не мислиш ли?
Въпросът беше реторичен и вместо отговор Алекс високо изруга, докато събираше оръжието на хората от Черната стража. Когато се върна при каретата, изтръпна, като зърна пепелявосивото и плувнало в пот лице на приятеля си, който беше изчерпал очевидно последните си сили.
— Трябва да поемем риска да се смъкнем по стръмнината, без някой да върви пеша — обясни той на двете жени, които се върнаха от потока. Катрин погледна изпразнените си сандъци, но се отказа от възражения. Все още беше толкова бледа, че фините сини жилки прозираха през кожата й. — Ще карам колкото може по-бавно, но дори ако стигнем живи в долината, последната част от пътя няма да е детска игра.
— Тревожите се заради човека, който успя да избяга? — попита Диърдри.
Изразителните кафяви очи на камериерката умоляваха Алекс да не казва на Катрин, че двадесетимата мъже, с които се беше похвалил Кембъл, могат да се окажат далеч по-голяма опасност и той я разбра.
— Онзи тип трябва да е вече на половината път за форт Уилям, но докато успее да формира отряд, ние отдавна ще сме вече далеч.
— Помогни ми да се кача на капрата — простена Олуин със стиснати зъби. — Трябва ти някой, който да командва спирачката.
— Вашата мъртва тежест няма да е от особена полза — каза спокойно Диърдри, докато сключваше с още един поглед мълчалив договор с Алекс. — Аз мога да управлявам впряга, господин Камерън, а вие ще имате нужда от цялата сила на мускулите си за спирачката.