Восъчнобледото лице на Олуин не оставяше на Алекс друг избор.
— Съгласен, госпожице О’Шей! Може би ще успеем с обединени сили да стигнем невредими в долината.
— Готова съм на всичко, сър, за да можем господарката ми и аз да напуснем час по-скоро вашата прокълната от бога страна — отвърна сърдито ирландката. — Както виждам, онзи с косата е седнал на рамото ви, а той не е приятен спътник.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Невероятно опасното пътуване към долината продължи сякаш цяла вечност. Каретата се плъзгаше по разнебитения, покрит с пясъчник, път, олюляваше се ту на едната, ту на другата страна и на Катрин не й беше лесно хем да се държи на седалката, хем да подпира Олуин Маккейл, почти изпаднал в безсъзнание. Алекс му беше направил стегната превръзка, но кървенето не спря и восъчнобледото му лице плашеше Катрин, която се опасяваше, че той може всеки миг да издъхне в ръцете й.
Ниският баритон на Камерън не издаваше никакво вълнение, докато даваше нареждания на Диърдри и я насърчаваше, но високият глас на ирландката издаваше, че е готова да изпадне в истерика от изпитвания страх. Тя цяла трепереше, когато в подножието на стръмнината най-сетне можа да се качи в каретата. Алекс надникна за миг да види приятеля си и даде на конете кратка почивка, преди да ги насочи по тесните пътеки през нивята.
Ако можеха да минат по големия мост над река Спин, щяха да се озоват след час в земите на Камеръновци, но Алекс не искаше да рискува да се озове в засадата, за която спомена Кембъл. Предпочете да заобиколи цели десет и дори двайсет мили, въпреки че елегантната карета заплашително скърцаше по неравните пътища. Можеше само да се надява, че цепнатината в задната ос, която забеляза, няма да се разшири, защото в противен случай щяха да се озоват в крайно затруднено положение.
Но най-много Алекс се тревожеше за Олуин, който изпадаше от време на време в безсъзнание и имаше висока температура. Крайно им бе нужен лекар, но такъв имаше едва в Акнакери и затова Алекс шибаше безмилостно конете.
— Съсипваш клетите животни — каза укоризнено Катрин, когато най-сетне спряха, и той знаеше, че е права.
Докато Алекс поеше впряга, тя галеше съчувствено меките като кадифе муцуни, но положението беше толкова напрегнато, че той не можеше да се съобразява нито с хората, нито с животните. Отдавна бяха напуснали долината и сега ги обкръжаваха гъсти гори, сенките ставаха все по-дълги и във въздуха вече се носеше лека мъгла.
— Най-много след час ще се стъмни — каза Алекс. — Може би ще е разумно да разузная най-напред с Шадоу колко път ни остава до реката. Мислиш ли, че ще можеш да останеш известно време сама с Диърдри и Олуин?
— Сама? — попита смаяна Катрин.
— Няма да е за дълго. Трябва да намеря реката.
— Да я намериш? Значи ли това, че не знаеш къде сме? Искаш предпазливо да ми съобщиш, че сме се изгубили?
— Не, изгубих само временно ориентация. Много години изминаха, откакто ходех на лов из тези гори.
Алекс очакваше тя да реагира с възмущение и презрение, но Катрин прие признанието му учудващо спокойно и прояви дори нещо като черен хумор.
— Чудесен шпионин наистина, неспособен да се ориентира в една гора.
— Никога не съм твърдял, че съм шпионин. Ти ми лепна този етикет.
— Ти как би нарекъл човек, който събира под чуждо име и с помощта на неверни твърдения сведения за своя враг?
— Значи все още ме смяташ за враг?
— Всеки случай приятел не бих могла да те нарека — измъкна се тя.
— Но трябва да признаеш — ухили се той, — че от първата ни среща насам животът ти е станал много по-разнообразен. Някой ден ще разказваш на внуците си увлекателни истории.
— Не ми се вярва събитията от последната седмица да стават истории за лека нощ! А в момента се осмелявам да се усъмня дали ще живея достатъчно дълго, за да имам деца, да не говорим за внуци.
— Твоят инат ще те награди с дълголетие, повече от сигурен съм.
Катрин не можеше да сподели оптимизма му.
— Как искаш да намериш реката, след като нямаш представа къде сме?
Той свирна на Шадоу, който беше следвал досега каретата без каквито и да било признаци на умора, и се метна на седлото.
— Ще се върна след не повече от час — заяви той самоуверено.
— Наистина ли ме оставяш, искам да кажа ни оставяш сами?
Алекс я погледна и сърцето му се разтопи. Дългата коса се спускаше разрошена по раменете й и блестеше на фона на тъмнозелената гора като изпредено злато. Лицето й беше бледо и сякаш на него нямаше друго освен огромните теменуженосини очи и чувствените устни. Роклята й беше скъсана и на кървави петна, а той сравни неволно това плахо създание с елегантната и високомерна млада дама, която му бе заповядала незабавно да напусне гората на нейния баща, преди да нареди да го заловят като бракониер.