Сърцето й спря, защото съвсем близо до себе си видя две груби обувки и дебели прасци във вълнени чорапи до коленете. Бедрата бяха закрити от плисирана пола — тъй наречения шотландски килт. Погледът на Катрин се плъзна неволно нагоре към коженото яке без ръкави и мускулестите ръце, скръстени на гърдите. Още по-нагоре избуяла черна брада обрамчваше лице сякаш издялано от камък, черно кепе беше накривено предизвикателно върху черната коса.
Катрин нададе пронизителен вик. Бунтовник! И не беше сам…Преброи половин дузина планинци, които се подаваха иззад дърветата, а после припадна за втори път този ден.
Алекс се отдалечи от каретата, без да мисли за опасностите, които го дебнеха може би в гъсталака, а за едни теменуженосини очи, които го бяха проследили с объркан и уплашен поглед. Нищо чудно, че забеляза двадесетте въоръжени мъже, скрити в храсталака чак когато Шадоу уплашено изпръхтя. Но беше вече твърде късно… Кръг от мускети се насочи към Алекс и му пресече пътя напред и назад. Като ругаеше лекомислието си, той понечи да измъкне пистолета.
— На ваше място щях да се откажа — чу се рязък глас.
Предупреждението идваше от огромен планинец, който се беше облегнал небрежно на едно чепато дърво. Раменете му бяха много по-широки от дебелия клон, а дългите сламени коси бяха като лъвска грива и преминаваха в гъста брада. С острите си орлови очи той преценяваше критично стойността на кон и конник.
Алекс се отказа благоразумно от по-нататъшни непредпазливи движения, а и Шадоу стоеше неподвижен като черна мраморна статуя.
— Доста си се поотдалечил от дома си, съселче — подигра се великанът, докато плъзгаше поглед по елегантната кафява кадифена дреха, ризата от тънко ленено платно, бродираната сатенена жилетка и тесните панталони от чортова кожа. — Никой ли не ви предупреди да не яздите сам сред тези хълмове?
— Предупредиха ме само да внимавам с един див и богопротивен клан на име Камерън, който прави, изглежда, местността несигурна — отвърна спокойно Алекс.
Великанът вдигна заповеднически ръка, за да възпре някои нетърпеливи мъже да натиснат спусъка.
— Трябвало е да погледнете сериозно на предупреждението — изръмжа той.
Алекс слезе от седлото.
— Не приемам съвети, които ми дават, без да съм ги искал, най-малко от копеле на име Кембъл.
Планинецът се отлепи от дървото и огледа отново дрехите на Алекс. Едва сега забеляза петната от кръв.
— Кой сте и защо не сте склонен да кажете добра дума за Кембъловци?
Алекс погали Шадоу, за да успокои жребеца.
— Ако не можеш да си отговориш сам на тези въпроси, Стюарт Максорли, би трябвало за наказание до края на живота си да събираш жълъди в гората.
Огромният шотландец пристъпи крачка към него.
— Като те слушам, много ми приличаш на едно нахакано хлапе, което понапердашвах от време на време, понеже беше ужасен самохвалко. И него го биваше добре да се брани, но то беше отдавна и чух, че в чужбината съвсем се е размекнал…
Алекс също пристъпи крачка напред.
— Не се е размекнал чак дотам, че да не може да накара един смрадлив шопар да се свлече на колене, докато той си свирка весела песничка.
— Дали да не опитаме — ухили се Максорли, сложи лапите си на раменете на Алекс и го прегърна толкова яко, сякаш искаше да му строши всички кокали. — Алъсдеър! Алъсдеър, колко се радвам да те видя! Къде, по дяволите, се губиш? Лохийлс се е побъркал от грижа за теб, а ние те търсим навсякъде вече от дни.
— Имахме неприятности по пътя, недалеч от потока… но това е дълга история, а съм оставил малко по-назад един ранен мъж и две жени.
Великанът свъси гъстите си вежди и пусна Алекс.
— За бога, защо не каза веднага, вместо да си чешеш тук езика като някоя рибарка? Кой е раненият мъж?
— Олуин Маккейл. Прострелян е в гърдите.
— Ангъс, докарай понитата и препусни с трима конници към Акнакери, предупреди ги, че ще донесем ранен. Мейдъч, ти ще чакаш с половината хора тук, а другите нека ме последват. И си приберете за бога пушкалата, преди Камшройнайх Дъб да го е научил и да ви е нацепил на трески. — Стрюън изгледа изпитателно Алекс. — Та водиш значи и две жени, така ли?
— Това е още по-дълга история — измърмори Алекс, докато се мяташе отново на седлото. — Какво ново в Акнакери? Всички здрави ли са? И вярно ли е, което чух — наистина ли е имало дебаркиране в Хебридите?
— Да — потвърди Максорли, който беше яхнал някаква мърлява кранта. — Момчето се прибрало у дома си или поне така твърди.