ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Катрин премина последните мили до Акнакери, обзета от чувство на отчаяние. Камерън не я удостояваше нито с поглед, нито с дума, но тя усещаше хладния му гняв, надвиснал над нея като буреносен облак. Разбираше, че необмислените й думи са го поставили в много неудобно положение и все пак не беше справедливо да се държи с нея така, сякаш нарочно му е сложила капан.
Ескортът не й вдъхваше чувство за сигурност, тъкмо обратното, будеше най-лоши съмнения, че домът на Камерън може да се окаже и някоя планинска пещера. Той самият винаги беше наричал Акнакери замък, но през цялото им досегашно пътуване през Шотландия тя видя само смрадливи каменни колиби. Баща й имаше може би все пак право, когато твърдеше, че тези полудиваци носят овчи кожи и живеят в пещери…
Беше капнала, объркана и уплашена. След като Алекс направо изхвърли сандъците й, разполагаше вече само с мръсната рокля на гърба си, а срещу вечерния хлад я пазеше кариран вълнен шал, който един от мъжете неохотно й отстъпи. Пръстите й се покриха с мехури, защото не беше свикнала да язди без ръкавици, косата й се спускаше разчорлена по раменете, зачервеният й нос течеше, очите й бяха подути от мръсотията и от плач, а най-интимните части на тялото й я боляха от коравото седло.
Слънцето отдавна беше залязло зад синьо-черните планини, пътят се виеше покрай езеро. Мъглата беше толкова гъста, че човек едва можеше да види нещо на ръка разстояние, но въздухът миришеше на плодове, а когато белите повесма останаха под тях, Катрин наистина видя ябълкови дървета, а от двете страни на пътя растяха високи брястове. В края на алеята се издигаше Акнакери.
Изграден върху стръмна скала между две дълбоки пропасти, внушителният кафяво-жълт замък се открояваше мощно на фона на вечерното небе. Над него господстваха четириъгълни бойни кули със зъбери, от които стражата можеше да вижда на мили далеч и във всички посоки.
Катрин усети силно вълнение. Тази крепост беше поне четири пъти по-голяма от Роузууд Хол и в нея можеше очевидно в случай на нужда да се приютят жителите на малък град.
Стената трябва да беше поне двайсет и пет метра висока, снабдена с покрити галерии и бойници. Широката дъбова порта се защитаваше от подвижна решетка, която можеше само за миг да бъде спусната, за да задържи надалеч неканени посетители.
Конниците бяха, разбира се, пуснати да влязат и се озоваха във външния двор на замъка, където бяха конюшните, стопанските постройки и тези на слугите. Почти всички прозорци бяха осветени и любопитни глави се подаваха отвсякъде, за да хвърлят бърз поглед върху късните гости.
Вътрешният двор беше много по-малък, с голям каменен кладенец в средата. Там се намираше главният вход към жилищните помещения, а Катрин зърна и един параклис и кухня. Дузини мъже и жени се изсипаха през вратите, за да поздравят Алекс. Мъжете в техните червено-зелено-сини карирани шотландски поли приличаха на великани, повечето носеха факли или фенери.
Катрин беше чела истории за християни, които в античния Рим са били хвърляни за храна на лъвовете, и изведнъж разбра какво им е било. По време на продължителното препускане през планините Камерън изобщо не й беше обърнал внимание, но когато скочи сега от коня и се остави да го потупват по раменете и да го прегръщат най-сърдечно, се преобрази изведнъж в любезен мъж, който се усмихва лъчезарно и весело се смее. Предаван от група на група, той се озова най-сетне пред главния вход.
На вратата търпеливо чакаше висок, строен мъж, който приличаше на Аликзандър, въпреки че беше рус, а чертите на лицето му бяха по-меки. Носеше пола на червено-черни карета и тъмнозелено яке. От ризата се виждаха само дантелените маншети и везаната със златни нишки яка. По хубавото облекло и самоуверената му стойка Катрин реши, че това е Доналд Камерън, Камерън от Лохил. За нейно голямо облекчение той не правеше впечатление на дивак, който може да я затвори в клетка, докато семейството й плати високия откуп. Сред този чужд и странен свят, който й се стори някак безумен, той правеше успокояващо, разумно и цивилизовано впечатление.
Тълпата се смълча и се обърна очакващо към вратата, за да не изпусне срещата на двамата братя след дългата раздяла. За миг те постояха мълчаливо един срещу друг, в очите и на двамата блестяха сълзи.
— Значи най-сетне се прибра у дома, Аликзандър Камерън! В името на всичко свято — през всички тези години лицето ти болезнено ни липсваше.