— Защо не сложим край на глупавите игрички, Катрин? — прошепна страстно Алекс, докато устните му се плъзгаха към нежната й шия. — Искаш да сдържа обещанията си? Добре… да почнем от онова, което дадох в библиотеката на баща ти — да те взема за съпруга с всички свързани права и задължения.
— Не — изхриптя тя, — не…
— Устата ти казва „не“, но тялото ти иска повече. Много, много повече.
— Не искам нищо от теб — протестира тя вяло. — Нищичко…
Той захвърли встрани пеньоара и нощницата, притисна устни към гърдата й, почна да я смуче. Тя искаше да вика, но едва можеше да диша. Искаше да го отблъсне, но пръстите й следваха свои пътища и спряха на копринената му риза. Духът й искаше да се противопостави на това завладяване, но плътта й беше залята от вълни на чувствена наслада и тя си пожела устните му да покрият цялото й тяло с тези шокиращи милувки, за които никога не бе подозирала, и да я накарат да се стопи в пламъците им.
Тя чу дълбок стон и разбра, че се е изтръгнал от нейното гърло. Когато отвори очи, видя, че Алекс внимателно я наблюдава. Прочете глада в тъмните му очи, разбра, че той я желае и се бори със желанията на тялото си. Би трябвало това да я ужаси, но всъщност се почувства горда с женската си сила. Една-единствена милувка бе достатъчна, за да й се видят предишните флиртове детински и незначителни.
Аликзандър Камерън беше въплътената страст и тя знаеше, че няма да му устои, ако той отново я докосне. Но вместо това той изведнъж я пусна и направи крачка назад.
— Сега ще се облечеш за вечеря — каза той дрезгаво. — Ще ме придружиш и ще се държиш прилично. В противен случай ще ме принудиш да приема, че изобщо не те интересува дали ще видиш отново Англия и твоя старши лейтенант.
Със сълзи в очите Катрин отметна предизвикателно глава.
— За сметка на собствената ви душа, господин Камерън, така ли?
— Аз нямам душа, госпожо. Тя умря преди петнайсет години в обятията ми.
Тя си пое разтреперана дъх.
— Ти си човек, достоен за презрение — без скрупули, без морал, без вяра, без съвест! Всъщност не би трябвало да вървиш на два крака през този живот.
Алекс се поклони подигравателно.
— Един мъж умее да оцени жена, която има толкова високо мнение за него. — С тази саркастична забележка той излезе от стаята.
Докато отиваше да посети ранения Олуин, той се поуспокои, но кръвта все още кръжеше бясно из тялото му, а в порите му сякаш бяха проникнали ароматът и вкусът на Катрин. Беше на косъм да я хвърли върху леглото, за да се освободи най-сетне от нея. Но беше ли наистина това изходът? Щеше ли овладяването на тялото й да намали изнервящото напрежение, което го обхващаше в нейно присъствие? Или след това всичко щеше да стане още по-лошо? Тези очи, тези устни…тя непрекъснато го предизвикваше и ако не намери скоро възможност да я отпрати от Шотландия и от своя живот, тогава…
Тогава какво?
На прага на стаята той спря, за да свикнат очите му със здрача. На нощното шкафче гореше една единствена свещ и слабата й светлина падаше само върху леглото. Без да намери отговор на въпроса си, той се приближи към леглото на болния, свъсил чело.
— Проблеми?
Алекс се учуди, че сивите очи на приятеля му бяха ясни и будни, сякаш беше спал не няколко кратки часа, а дни наред.
— Проблеми ли? Нищо особено. Трябва да спиш.
— Как да го постигна, след като при всяко мое обръщане, почваш да кръжиш над мен като гарван-лешояд.
— Би трябвало да смятаме всъщност, че си твърде болен, за да се упражняваш в присъщото ти остроумие — забеляза сухо Алекс.
— Арчи ми даде почти толкова уиски, колкото и опиум. — Олуин се намести върху възглавниците и направи гримаса, когато превързаното му рамо се плъзна по дюшека. — Заканва се, че след седмица ще танцувам под звуците на гайда и нямам основания да се съмнявам в думите му.
— Шегата настрана, как се чувстваш?
— Сякаш ме е улучил голям къс скала, но според Арчи скоро ще мога отново да си служа с ръката, дори ако рамото остане известно време неподвижно. Имал съм късмет, че е лявото. Мисълта, че в бъдеще няма да мога да се сражавам с вятърни мелници, би ме ужасила.
Алекс се засмя и си наля чаша уиски от шишето върху нощното шкафче.
— Наздраве! — обади се Олуин. — Можа ли да спиш миналата нощ?
— Малко.
— Не ми изглеждаш отспал. За мъж, който след половин вечност се завръща в лоното на семейството си, изглеждаш като пребито псе.
Алекс прокара с въздишка пръсти през косата си.
— Все повече ми се струва, че е трябвало да си останем там или поне да се бяхме върнали с кораб.
Олуин кимна ухилен.
— Мойра беше преди малко тук и през цялото време ми приказва за очарователната ти съпруга. Трябва ли да кажа веднага „нали те предупредих“, или да поизчакам още няколко минути?