— Вие сякаш се гордеете с тези престъпления на приятеля си?
— Да, и съжалявам, че не бях тогава с него и не можах да се погрижа да изпратя и третия да се пържи в ада.
Резкият му глас не се хареса на Диърдри. Тя честно се бе опитала всичко да разбере, но той не само признаваше за убийствата, но сякаш даже ги одобряваше.
— Това се случи през седмицата на сватбата на Доналд и Мойра. — Олуин се втренчи в тавана. — Мойра е от клана Кембъл, нейният баща и херцогът на Аргайл са братя. Тя се запознала с Доналд при едно пътуване до Франция и двамата се влюбили безнадеждно един в друг. Като обяснение трябва да добавя, че Кембъловци и Камеръновци са от много поколения във вражда… Тъй или иначе, но сватбата стана, както беше предвидено, тук, в Акнакери, и като проява на добра воля бяха поканени мнозина Кембъловци, сред тях и братовчедите на Мойра — Дъгхол, Ангъс и Малкълм Кембъл.
Лицето на Олуин помрачня.
— Венчавката мина без инциденти. Бащата на Мойра, сър Джон Кембъл, се беше даже сприятелил с Доналд и подкрепяше този съюз с надеждата, че отсега нататък между двата клана най-сетне ще настъпи мир. Само че Аргайл не го искаше, защото беше хвърлил око на Мойра за съпруга на Дъгхол. Успях ли съвсем да ви объркам?
Диърдри се приближи към леглото.
— Кой е този херцог на Аргайл? Изглежда, някой важен човек.
— Той е най-могъщият съюзник на Хановерската династия в Шотландия. Той командваше армията, нанесла през 1715 година на яковистите страшното поражение при Дънблейн. Той е жаден за власт и земи, той е коварен и иска на всяка цена да стане министър-председател на Шотландия, ако бъдем един ден напълно заробени от англичаните.
— Ако е така, не може да се нарече симпатичен човек.
— И не е такъв. През онзи ден атмосферата беше напрегната, но отначало братята Кембъл се държаха прилично, тъпчеха си стомасите с нашето ядене и нашата бира, пееха, танцуваха и флиртуваха с жените от клана Камерън.
Олуин направи отново кратка пауза, сякаш събитията оживяваха пред него.
— Алекс беше влюбен, нещо съвсем нормално за седемнайсетгодишен младеж. А пък Ани Максорли наистина беше най-хубавото и най-желаното девойче в Лохейбър. И аз бях хлътнал по нея, но тя подари сърцето си на Алекс. Двамата се бяха заклели във вечна любов и вярност и искаха през лятото да се венчаят в църква… Може би не е трябвало да чакат толкова дълго…или е трябвало може би да държим Алекс по-надалеч от сватбата. Всички знаеха, че той и Дъгхол Кембъл се мразят. Тъй или иначе, но до катастрофата се стигна, когато Ани и Алекс се оттеглиха, за да останат известно време насаме. Тримата братя ги последвали и спипали любовната двойка в конюшнята. Пребили почти до смърт Алекс, вързали го, а после той трябвало да гледа как те изнасилват Ани един след друг. Един от тях, не зная кой, е бил особено груб и тя си ударила главата в каменната стена. Алекс бил яростен и успял някак да се отвърже и да ги нападне с меч. Ангъс, най-младият, умрял веднага, но другите двама се бранели отчаяно. Въпреки това Алекс ги пронизал и двамата. Дъгхол бе намерен с разпрано тяло, а Малкълм… него Алекс така го подредил, че щяло да бъде всъщност по-добре, ако някой по милост би го довършил. Самият Алекс беше повече мъртъв, отколкото жив. Държеше се като смъртно ранено животно и не даваше никой да се доближи до Ани или до него. Тя умря в прегръдките му… Всички Кембъловци твърдяха, разбира се, че е било предумишлено нападение. Ани била подмамила братята в конюшнята, а пък Алекс ги причаквал вече там.
— Но нима никой не се е обявил в защита на господин Камерън? — прошепна ужасена Диърдри.
— Целият клан беше готов да се бие на негова страна и Доналд се измъчваше седмици наред от въпроса, дали да разреши поход срещу Кембъловци, за да им се отмъсти. Аргайл беше обвинил Алекс в двойно убийство и ако Лохийлс се беше поколебал да му го предаде, военните наказателни акции ставаха неизбежни. За да спаси живота на Алекс и да предотврати кървава война между клановете, Доналд изпрати в края на краищата брат си във Франция, където живееше по онова време и баща им.
— Да, но…било е несправедливо. Той не е убил предумишлено двамата мъже, а само се е опитал да брани любимата си.
Олуин се усмихна уморено.
— През първите десет години той мразеше целия свят и се хвърляше във всяка кървава битка, за да поуспокои някак ожесточението си, а когато в цяла Европа вече нямаше войни, замина за колониите, където можеше да утолява в битки с диваците жаждата си за кръв.
— А вие бяхте навсякъде с него?
— Израсли сме като братя и изобщо не би ми минало през ум да го изоставя. Когато херцогът обяви награда за главата му и трябваше непрекъснато да сме нащрек, за да не ни убият от засада, приятелството ни беше поставено на сериозно изпитание и понякога имам кошмари, от които с мъка се събуждам. Но общо взето все успявахме да се отървем.