— Принцът обеща, че английска армия ще се сражава на наша страна.
— По време на пътуването ми през Англия не забелязах и следа от подобна армия — каза сухо Алекс. — За сметка на това там гъмжи от фанатици, които насъскват населението. Убеждават ги, че голи, кръвожадни пещерни хора искали да нападнат Англия, да изнасилват жените им и да принесат децата им в жертва на друидите. — Той погледна втренчено Катрин през масата. — Никой не ще може да ги убеди, че ние искаме да живеем в мир, но без чуждестранни завоеватели, които смятат, че са взели цивилизацията под аренда само за себе си.
Тя не можеше да повярва, че тук се разисква толкова открито за едно въстание. Какво би казал Хамилтън Гарнър, ако беше тук с яркочервения си кител и белия панталон? Сигурно щеше да обясни на тези фантазьори колко смешни са плановете им за инвазия. Какво можеше да сторят шепа яковисти срещу събраното в юмрук могъщество на английските драгуни?
Хамилтън! Къде ли е той сега? Дали се е съвзел от раната или са възникнали усложнения — инфекция, треска или нещо още по-лошо? Защо не дойде да я освободи? И защо Деймиън не я последва? Беше оставила толкова бележки във всички странноприемници, че беше невъзможно Алекс да ги е намерил до една. Можеше ли доскоро да си представи, че нито Хамилтън, нито Деймиън няма да пожелаят да й се притекат на помощ?
Сега беше вече твърде късно… Беше пленничка в тази средновековна крепост. Наистина, държаха се с нея учудващо мило, но тук тя би си останала завинаги чужденка. Чужденката… англичанката. Щяха да следят всяка нейна крачка, а бягство щеше да е просто невъзможно.
На какво се смееха сега? Тя погледна към Алекс и очите й останаха приковани към чувствените устни, които й бяха доставили такова удоволствие…
Катрин понечи да посегне към чашата с вино и за малко не я събори. Червено петно се разля върху снежнобялата покривка.
— Господи, колко съм несръчна — прошепна тя смутено.
— Не се притеснявай — усмихна й се Доналд. — Навярно си капнала. Радваме се, че въпреки това участваш в малкото ни тържество. Бях посъветвал Алекс да те остави да си отспиш.
— Тя настоя да слезе за вечерята. — Беше гласът на Алекс и той се озова изведнъж зад стола й.
— Да, аз… аз наистина съм малко уморена.
— Съвсем естествено е — надигна се Мойра угрижено. — Извини ни, моля те, че не се съобразихме с теб. Алекс, трябва веднага да я заведеш да си легне.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Алекс отмести стола й, но докато ставаше, тя се препъна в полите на роклята си и той обгърна кръста й със стоманена ръка. Тя се остави неохотно да я води през залата, докато не излязоха от полезрението на гостите му.
— Излишно е да ме придружаваш — заяви на стълбата. — Не искам да ти развалям вечерта.
— Много мило от твоя страна, но предпочитам да съм сигурен, че ще се озовеш в собственото си легло.
Тя залитна и спря.
— Не мислиш, надявам се, че съм пияна.
Алекс сподави с мъка усмивката си. Зениците й бяха неестествено разширени, бузите й пламтяха, тя едва се държеше на крака.
— Трябваше да те предупредя, че виното, от което Арчи ти наливаше така щедро, не е безобиден гроздов сок.
— Да не си въобразяваш, че досега не съм близвала алкохол? В Роузууд Хол бях свикнала с благородно бургундско, а не с вашето разредено винце — подразни го Катрин, въпреки че сама не си вярваше.
— В такъв случай тъгуваш по бургундското дори повече, отколкото по своя галантен старши лейтенант — ухили се Алекс. И той не беше съвсем трезвен и непрекъснато се улавяше, че наднича в деколтето й, притиска я по-плътно към себе си, отколкото е необходимо.
Тя се дръпна възмутена и намери като по чудо пътя към кулата. Алекс си запали пура и заизкачва стълбата след нея.
Спалнята й бе осветена само от синкаво лунно сияние.
— Диърдри! Диърдри! Майчице Богородичке, къде се е дянало пак това момиче?
— Не мога ли аз да ти услужа?
Катрин хвърли яростен поглед към нажежения край на пурата.
— Можеш да ми спестиш тази отвратителна смрад и да запалиш свещ. — А когато той продължи да стои неподвижен на прага, добави след малко с въздишка: — Моля те…
Миг по-късно бяха запалени всички свещи в стаята и тя въздъхна облекчено.
— Благодаря.
— Няма защо. Трябва аз на теб да благодаря.
— За какво?
— Задето се престори, че между нас всичко е наред. Мога да си представя как се чувстваше по време на политическата дискусия.
Тя го погледна недоверчиво. С този човек никога не знаеше дали иска да й направи комплимент или да я оскърби.