Засрамена, Катрин се зави още по-плътно в одеялата. Как можаха да й минат подобни мисли през главата? Как можеше да сравнява безукорния Хамилтън с разбойника Аликзандър?
А той къде ли е всъщност?
Тя седна и хвърли поглед към празната страна на леглото. Та той би трябвало да знае, че тя ще се събуди объркана и с чувство за вина. Защо не е тук, за да й каже нещо утешително, та макар и…
— Добро утро!
Катрин трепна уплашено. Алекс стоеше на прага с малък поднос в ръка. Погълната от мислите си, не забеляза как е отворил вратата. Сигурно доста отдавна беше станал, защото лицето му бе прясно обръснато, косата сресана и вързана хлабаво на тила. Беше с риза и панталон, а очите му не издаваха нито умора, нито угризения на съвестта. Изглеждаше толкова свеж и самодоволен, че тя отвърна раздразнено:
— Събудили сме се, изглежда, в различни утрини. Не виждам какво добро може да има в моето.
Алекс се усмихна.
— Почти се боях, че наистина ще спиш до следващата заран. Сега е два часът следобед.
— Какво? Защо никой не ме събуди? Какво ли си мисли сега семейството ти за мен?
— Моето семейство знае, че имаш много труден двуседмичен път зад гърба си. Никой не би те упрекнал, ако останеш следващите две седмици в леглото.
— Ти премина същия път. И на тебе ли биха разрешели да мързелуваш по цял ден?
— От мъжете се очаква да могат да ядат, да спят и да мислят прави.
— Това и жените го могат не по-зле, ако не и по-добре, защото от нас се очаква освен това да се грижим мъжете да се чувстват добре.
Алекс нямаше настроение за кавги.
— Реших, че може да си гладна и ти донесох горещ шоколад и пресни кифли. Ако ти се хапва нещо по-солидно, мога да пратя Диърдри до килера. — Теменуженосините очи погледнаха бързо към вратата.
— Диърдри! Защо не ме е събудила още преди часове?
Той отиде до прозореца.
— Тя събуди мен, като влезе сутринта тук. Допускам, че сега предпазливо очаква ти да пратиш да я извикат.
Катрин придърпа одеялото до брадичката.
— Тя ни е видяла? Тук, в леглото?
— По моя вина — призна откровено той. — Имах най-доброто намерение да те сложа в леглото, а после да отида в стаята си, но…
Тя си спомни сцената… Той я пренесе от съседното помещение в леглото и я зави, но после я целуна още веднъж и… и…
— Това не биваше да става — прошепна тя с пламнали бузи.
— И това е моя вина. Ти беше пийнала малко повече и аз безсрамно го използвах, честно казано, и аз бях всичко друго, но не и трезвен, затова се поддадох на изкушението. Наистина ужасно съжалявам.
Гласът му звучеше така потиснато, че тя се почувства задължена да поеме част от отговорността.
— Беше не само твоя вина. Ти не ме беше принудил да пия вино…не си ме принуждавал и за всичко останало.
— Въпреки това си напълно права — това не биваше да се случва.
Катрин изведнъж трепна — разбра защо той демонстрира такова разкаяние.
— Ти каза снощи, че засега е невъзможно да напусна Акнакери. И това ли трябва да си обясня с преливане?
— Ще бъде трудно, но не и невъзможно. — Алекс изглеждаше облекчен, че тя сама подхвана темата. — Тайното прехвърляне на хора е търговия, която процъфтява на крайбрежието…
— Искаш да ме изнесеш контрабанда от страната също както вашето скъпоценно уиски?
— Няма друга възможност, що-годе сигурно да си отидеш.
Тя проумя за пръв път какво ли им е било на онези нейни обожатели, които беше отхвърляла толкова високомерно — досега настояваше да се завърне час по-скоро у дома, а сега се чувстваше отблъсната от Алекс.
— У дома — измърмори тя сякаш на себе си. — Татко ще умре от радост, че съм пак в Роузууд Хол, а майка ми… — Тя замълча, готова да заплаче, но усети погледа му и насила се усмихна. — Няма значение, все някак ще се оправя с тях.
— Добре, в такъв случай ще се опитам да организирам всичко. И без туй трябва да отида за няколко дни до крайбрежието…
— Отново напускаш Акнакери?
Алекс не видя разочарованото й лице, защото пак гледаше през прозореца.
— Доналд получи тази заран още едно послание от принц Чарлз. В него пише, че ще го възприеме като оскърбление за себе си и за баща си, ако Камерън от Лохил не отиде при него.
— Брат ти ще се срещне с принца?
Той сви рамене.
— За съжаление… Сега разбираш ли защо не бива да създавам на семейството си допълнителни усложнения?
— Значи аз съм само едно усложнение… Колко време ще отсъстваш?