— Как се чувстваш? — попита той учтиво.
— Благодаря, чудесно.
— Олуин ми каза, че сте яздили заедно.
— Да, помолих го, защото зад стените на крепостта се чувствах като пленничка.
— Някой да ти е казал, да ти е сторил нещо? — свъси чело Алекс.
— Не, всички бяха много мили с мен — увери го тя припряно. — Просто не съм свикнала да живея в крепост.
— Арчибалд смята, че във вените ти тече и шотландска кръв — усмихна се Алекс. — Направо е омагьосан от теб.
— И аз го харесвам… много е мил, а с рамото на Олуин е направил същинско чудо.
— Той е следвал в Единбург и е завършил като първенец на курса.
— Арчибалд?
Катрин не беше очаквала подобно нещо от гръмогласния доктор.
— Всяко семейство си има своя чудатко, в нашето е Арчи.
— И Джийни — измърмори Катрин.
— Джийни е селско момиче, на което не можаха да въздействат нито името, нито положението на Камеръновци. Тя и в селска колиба щеше да е не по-малко щастлива отколкото е тук, ако можеше да е със своя Арчи, нищо, че двамата непрекъснато се карат.
Въпреки лекия разговор Катрин добре виждаше, че Алекс е не само капнал, но и потиснат. Капитулацията на Доналд го беше разстроила по-силно, отколкото искаше да признае. Откакто Мойра й разказа историята за смъртта на Ани, вече знаеше, че той не е безсърдечно чудовище и сега така искаше да му помогне да преодолее новата душевна криза. Но как да го стори?
— Писмото ти до Деймиън вече е на път — каза той. — С кораб, който тъкмо се канеше да отпътува, когато пристигнахме. — През изминалата седмица Алекс се опитваше да не мисли за нея, но щом затвореше очи, виждаше пред себе си голото й тяло, усещаше нейния аромат. А сега, когато тя стоеше пред него в скромна памучна рокля и с разпусната коса, той я желаеше толкова силно, че сви ръце в юмруци и побърза да й обърне гръб, за да устои на изкушението. Загледан през прозореца, но без да вижда пейзажа, той продължи, скърцайки със зъби: — Напуснахме Арисайг преди Доналд, за да се отбием за малко на крайбрежието. Стрюън познава един контрабандист, когото успяхме и да подкупим, и да посплашим. Той ще отведе теб и Диърдри до Блакпул.
Катрин можа да произнесе една единствена дума.
— Кога?
— Идната събота. — Гласът му звучеше потиснато.
— Разбирам…
— Това е най-сигурният маршрут… а сега е важно да те изпроводим час по-скоро от страната. Пътуването по море също е свързано, разбира се, с известни рискове, но капитанът ме увери, че плаща на крайбрежната стража огромни суми, за да не го проверяват.
— Ти ще ме придружиш ли?
— До крайбрежието. Не бива да се страхуваш, на кораба никой няма да ти стори нищо лошо.
Катрин се приближи с учудващо спокойствие към прозореца и застана до него.
— А ти? Какво ще правиш сега, след като брат ти е обещал да се бие за принца?
Боже милостиви! Защо трябваше тази жена да застава толкова близо до него, та беше достатъчно да протегне ръка, за да я погали по бузата?
— Аз съм от клана Камерън и ще трябва да участвам, въпреки че това противоречи на собствените ми убеждения.
Тя го погледна в очите, по-издайнически от вкамененото му лице.
— Аз също принадлежа вече към клана Камерън — каза тихо Катрин. — Ти ме присъедини към него. — Тя прегърна смело шията му и усети как тръпка пронизва цялото му мускулесто тяло.
— Катрин, не знаеш какво вършиш…
Тя задуши протеста му с устни, а езикът й се плъзна бързо между неговите, за да ги разтвори. Той простена и зарови пръсти в косата й, притегли я бързо към себе си. Всички добри намерения, да не я докосва никога вече, се оказаха изведнъж забравени…
Алекс я отнесе до леглото, разголи с треперещи пръсти гърдите й и ги засмука силно като гладно бебе. Вдигна полите й, задърпа припряно своите дрехи и проникна бурно в нея, покорен от безумния глад, който не признаваше никакви възражения. Не по-малко възбудена от него, Катрин се наслаждаваше на силните тласъци, извиваше жадно тяло към неговото и се остави безкрайната наслада да я отнесе на вълните си.
После той лежеше безсилен върху нея, а тя галеше почти майчински мократа му коса, целуваше го по челото. Заровил глава между гърдите й, той заспа.
И Катрин задряма за малко, а когато се събуди, бяха разменили положението си. Сега главата й лежеше на рамото му, единият й крак беше обгърнал неговите. Той даже не помръдна, когато тя внимателно седна. Помисли си, че никога не го е виждала спящ. С гладко чело, без обичайните бръчки, с леко отворени устни и спуснати клепачи, с лице, обрамчено от разрошената черна коса, той изглеждаше млад и безгрижен, сякаш годините на заточение се бяха заличили. Когато го целуна нежно по бузата, той въздъхна доволно, но продължи да спи. Овладяна от непознат покровителствен инстинкт, Катрин реши на обед да го извини, а после да му качи поднос с разни вкусотии.